така е започнало всичко? не го вярвам, казвала съм ти го! напоследък на нищо не вярвам и това се дължи на факта, че още не съм намерила себе си... вече не помня кога се изгубих, дали в онзи ужасен ден в парка, или по-рано....имам чувството, че никога не съм била себе си и сега се мъча да поправя нечий друг живот и ми е малко тъпо, защото все пак ми се отдават възможности, а ми е все едно.
любовта ми е много далечна, сякаш дори да съм последния човек на света, пак няма да дойде при мен.
и съм песимист и развих нова фобия и някакъв ужасен страх от всичко и мълча, знаеш, защото ме е страх и да говоря, затова ти го пиша.
понякога си представям, че когато сме заедно и си мълчим всъщност си говорим и нищо не се е променило, и така е по-лесно, по-безболезнено, поне за мен... не съм свикнала да говоря, дори един път четох нещо като предизвикателство: "стиска ли ти да не кажеш една дума през деня?" и се замислих, че мога да направя, дори повече.
попита ме как да го затъпиш, онова и каза, че не искаш да живееш вечно в очакване и илюзия, но наистина те ни правят тези, които сме и ако не бяха те, нямаше да се борим, защото, всъщност какво имаме? те са и нашата муза....всеки си намира сламки, за които да се хване и да живее...
можем само да се надяваме и да си представяме бъдещето си, което няма да е нищо подобно на това, което сме си представяли, но нали гоним заблудата...
какво по-хубаво от това? и как ще живеем, ако не го правим?
Няма коментари:
Публикуване на коментар