докато седяхме преди минути в зала "възраждане", опитвайки да схванем смисъла на ебаси абсурдния филм, подчертавам - български, умът ми се гавреше с моя милост, спомняйки си всичко, преживяно досега. и колкото и да се опитвах да си съсредоточа вниманието върху филма, една мисъл така настойчиво проникваше в съзнанието ми, че.. да, дотук с оптимизма. защо, по дяволите, не мога да се боря за хората.
мога за всичко друго. за идеи, за кауза, против хората, против училище, против системата, за писането, за книги, за... всичко друго.
отворих плика, извадих писмото, прочетох го и после сгънах листа, пъхнах го обратно в плика и го оставих на бюрото, чувствайки се вбесена.
защото след хубавото винаги следва нещо кофти.. като например: истината. и да, нещата могат да бъдат толкова лесни, толкова прости, толкова ясни, толкова.. прекрасни. не е ли време да започнем да се борим за това "лесно, просто и прекрасно"? да не позволяваме на разстоянията, градовете, възрастта, чуждото мнение, страха, неувереността, лудостта.. да ни разделят от онова, за което сърцето ни молеше месеци наред.
да хванем живота си в ръце.
"ти беше създадена, за да излезеш и да бъдеш наранена", пеят бийтълс, да излезем и да си искаме своето. просто се нуждаем от много кафе и рокли. и вяра. и музика. ех.
Няма коментари:
Публикуване на коментар