да ти кажа ли как? никак. както досега. с разочарование, със скръб, с тъга, с премълчани думи, с ненаписани стихове.. с поезия и проза. със себе си. искаш да мълчим, говорейки си? в това се състои второто правило на приятелството. едно, че приятелството се измерва с истината, която може да понесе (а ние бая истина отнесохме), а второто е да е ти приятно да мълчиш с другия. затова не се притеснявай. ще го преживеем някак този "мълчалив" период - с каране, с алкохол, с цигари, с музика, с филми, с театър.. who knows?
само че на мен не ми се гонят заблуди.
защо е нужно.. КОМУ е нужно да се заблуждава? защо ми е. никога няма да сме от онези хора. които забравят с кого се запознават, които не искат и не таят надежда за любов, които им е вечно весело, които са вечно навън - по концерти, по нещо-си-друго. не знам дали това е за добро или не. но е истина. всъщност в момента ми се плаче. от гняв. от гняв по себе си.
никога няма да съм човекът, който пише писмо и просто отива и го дава, а после заживява до края на дните си щастливо. казах ти. не съм човек на действието... не мога и да бъда. не ми стиска. не съм чак толкова смела, за колкото ме смяташ. дали искам да го затъпя? може би. че за какво ми е да влача към разрухата още хора.
виж, рей бредбъри си отиде. плаче ми се.
да не мислиш, че за нас някой ще плаче? :)
не сме такива.
съжалявам?
Няма коментари:
Публикуване на коментар