...опитах се да ходя на въже

кафе и рокли...
докато стояхме в залата една мисъл ме преследваше безотказно: тази за безсмислицата. забелязала ли си колко неща без смисъл има на този свят, като започнем с филмите, писането
("сините чорапогащи"), хората и техните мечти и изобщо мисли, празни без капка душа.
напоследък съм много весела, поне на външен вид, което наистина може да се дължи на кафето, или на роклите или на факта, че градът ни прави опити да се събуди в простотията си. наистина съм съгласна с Малкия, не мразя хората, а тези, които ме карат да се срамувам, като тези снощи. но седнах онзи ден и както ми беше весело започнах да ти пиша пак онези песимистични неща, навярно душата ми никога няма да се излекува, каквото и да стане, защото колкото и да се смея, тя плаче и я боли за безсмислицата.
но кажи ми какво мога да направя, вече не съм сигурна, че има на кого да помогна, кого да събудя, защото не останаха души, ограбиха ни...отново, стъпкаха ни...отново.
затова реших да се отдам на себе си, на теб, на него, макар и опитите ми да са повече от жалки. цял живот ходя по тънкото въже на илюзията, че нещо ще се промени, търпя на хората идиотщината, сега отказвам да им се смея дори, отказвам да живея за тях!