в навечерието на толкова важното събитие - кхъм, изпит, не усещам кой знае какво. освен страх. страх от това какво предстои, какво ще се случи. ще се случи ли изобщо нещо. в подобни мигове си мисля, че сякаш изобщо няма смисъл да искам каквото и да е, защото е без значение.
страхувам се, че единствените хора, които биха ме разбрали, са хората, които никога няма да го разберат. ирония, а?
остава ми да пиша тъжните и гневни поеми, мечтаейки за пуст бар с хубава музика и алкохол, където да излея тъгата и скръбта. колко жалко е това.
просто ще поставя поредна маска върху лицето си - щастлива, усмихната и мистериозна, криеща какво всъщност чувствам, изпитвам и за какво копнея; около мен хората ще са доволни, никой няма да ми се чуди и ще претендирам, че хич не съм също толкова изгубена, колкото е била и Алиса...
само че аз нямам Бял Заек, който да ми го каже и затова е нужно сама да го науча. да изгубя всичко, за да се спечеля. да притежавам целия свят или нищо. да имам всичко друго, но не и любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар