Но как безумно бих те днес прегърнала да можех пак при тебе там да бъда...

Прекарвам деня в четене на поезия, редувайки Петя Дубарова и Елисавета Багряна. И трябва да призная, че ужасно съм сгрешила и за двете. Е, след конкурса нямаше как да не преоткрия безкрайния талант на Петя, но за Багряна чак днес ми се отвори напълно и изцяло сърцето.
Когато трябваше да я чета преди за училище, четох "Вечната и святата", заедно с една стихосбирка на Дебелянов, мърморейки, че и двамата ме депресират ужасно много. И едва-едва стигнах до последните страници. Сега обаче Багряна ме кара да си върна вярата. Но все още не знам в какво точно. Чувството е някакво адски странно. Седях си, погълната от думите й, изведнъж ми се прииска да изровя старото си есе, посветено на нея и да го прочета. Намерих си го неочаквано бързо и прочитайки го, осъзнах, че още тогава съм я обичала, но не е било времето да го разбера. И в момента ми се иска да се боря за нещо.
Иска ми се да облека синята роклята, да грабна кецовете и да изляза, за да търся. Да търся мечти, да търся слънца, да търся хора, да търся обич, да търся вдъхновение. В есето си съм писала, че поетите са самотници, живеещи от вдъхновение до вдъхновение. Но, знаеш ли, защо щом веднъж съм открила вдъхновение да му позволявам да си тръгне от мен? Не може ли просто да си го задържа, да го топля, да му дарявам светлина, да му давам думите си, времето си, утехите, дните и нощите.
Кому и защо е нужно, както писах днес, да бягам надалеч, щом и в един така мрачен и празен град, на един опустял и мръсен площад, мога да срещна и да имам всичко онова, за което съм копняла?
Joe, не искам повече да бягам. Не искам повече да се страхувам, нито да търся знаци дали трябва да правя или да не правя нещо. "Пише ми се", казах ти вчера, а ти ми отговори: "Обича ми се"... Сега ми се пише, обичайки и ми се обича, пишейки.

“Не смеем да се срещаме. 

Не смеем да се гледаме.

Не смеем да си проговорим. 

Потеглят ни внезапно стъпките,

но недостигнали, замръзват.

Насочват се зениците,

ала светкавично се отлоняват.

Запалят се в сърцето думи,

но стигнали до устните,

изгасват.

Сами сме крепостни стегни издигнали,

от минали,

неанулирани години,

от любовта,

от загубата,

от живота

и съдбата

на скъпи,

на любими хора.

Стени непоклатими.

А в тайните води на мисълта

ръцете ни,

като на тънещи,

се дирят

и отмаляват,

с крайчеца на пръстите

да се докоснат.

Но устните мълчат.

Мълчат - да не излъжат.

И всеки в крепостта си

се затваря.”   Елисавета Багряна