нямам заглавие. празно пространство. чувствам се като във филм с лош сценарий и липса на истински замисъл. обичайно мога да преживявам всякакви загуби и предателства. на хората. те просто го правят постоянно и някак в един миг свикваш с това, очакваш го, случва се, плачеш, спираш, преживяваш го. после пак от начало. нищо по-особено. просто живот.

като пристигнах в софия, докато седях там от 11:30 до към 7. докато агонизирах в двора на СУ... единственото нещо, което се блъскаше в главата ми, беше: "господи, искам да уча тук. искам да дойда на есен, да стъпвам по тази земя, да срещам други хора, да изкарам най-хубавите години от  живота си тук, да се докосна до магията...", абе, да. знаеш какво е усещането да стъпиш на СУ-земя, като че ли попадаш в друго измерение. толкова е велико някак. не мога да го опиша. като че ли в точно този момент наистина знаеш какво искаш и всички онези неща, че сме недостатъчни и че не знаем къде сме, какво правим, какво можем.. са без значение. защото в точно този момент НАИСТИНА ЗНАЕШ какво искаш, знаеш как да го постигнеш и знаеш, че ще го постигнеш.

а изпитите - те са нещо, с което съдбата да се изгаври с теб, показвайки ти, че не струваш. нали разбираш колко е тъпо всъщност това. как след просто някакви нищожни секунди всички тези мечти се сриват пред очите ти. не защото си глупав, не защото си неподготвен, не защото не си за там, а защото си от малкото, които през живота си не са се докосвали до късмета. и макар да не ти пука външно, да чувстваш такава огромна тежест и умора, че да ти се иска просто да легнеш и да заспиш... вътрешно боли толкова много.

защото осъзнаваш, че не хората са те предали сега. предали са те думите.

нима, Joe, не се грижих добре за тях? нима не се спасявахме милиони пъти? нима не ги пазех в сърцето си като най-съкровеното и най-важно нещо, което притежавам и което може да ми се случи? нима... нима трябваше да се изпарят точно когато НАЙ-много се нуждая от тях, в НАЙ-важния ден, на НАЙ-важното събитие.

не разбирам защо трябва да е толкова трудно.

не съществува такова безсилие.. по-силно от липсата на думи.

защото да седиш пред бял лист и да не можеш да напишеш нито една дума.. боли сякаш са ти изтръгнали сърцето, смачкали са го, стъпкали са го, а после са ти го върнали като една месеста, пълна с кръв, пихтия, от която нямаш истинска нужда.