замислих се сериозно върху всичко, после написах поредното минорно стихотворение, но не ми олекна...
Ние сме още деца, как се очаква от нас да живеем като възрастни? вярно е, че сме преживели толкова гадости, които другите не могат да си представят, но наистина ли сме пораснали толкова много?
реших да се отдам на бъдещата си книга... и после прочетох твоята, и после ми стана тъпо! моите стихове се оказва, че са много отблъскващи и вместо да карат хората да се замислят, те ги натоварват излишно...и се чудя струва ли си....и ако не, тогава наистина какво да правя през този мой "уникален" живот...
Ще уча - да, но това е за ума, а душата ми какво да прави?
после, сякаш да си докажа колко съм малка, гледах един филм, който би гледало дете в първи клас... И сега се мъча да си отговоря на въпроса: "Ами ако пиша за нещо друго, например за морето, за птичките, вместо за кръв и война, дали ще съм си пак аз, или никога няма да порасна; дали някой някога е разбрал Смирненски, който е искал революция, пък макар и да загинат невинни хора или Дебелянов, който е страдал безумно много, осъзнавайки обречеността си?"
и сега на кого му прави впечатление, когато Хорхе Букай е в България, за да представи поредната си "философска книга"....
струва си да загинеш за тези, които също са готови да умрат за теб, а не за слепците, които съм сигурна, че поне малко си виждат, но просто не ги е грижа!
ти какво мислиш?
Няма коментари:
Публикуване на коментар