wait and bleed... do it and shine

Хората имат нужда от това, да излязат от невидимостта си и да разберат, че значат нещо за някого. А и търсенето помага, не само на намерените, но и на търсачите. Защото когато намериш някого, го правиш заради нещо и очакваш нещо повече от мълчание и неизвестност.


ако някой беше пратил това импровизирано "писмо" на мен, честно да ти кажа, наистина щях да се кача на една сцена и да изкрещя: ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН!  :D  (имай го в предвид. като завършим можем да отскочим до лас вегас и да се оженим, без повече господин ретро, без повече господин не си мой тип, без драми. само ние и казината :D:D )

понеже, както уточних преди малко - една от причините да дишам все още си ти. всеки ден бих те откривала. и преоткривала. и така до безкрайност. до последния ми дъх. защото малко хора могат това, което можеш ти. 

обаче "чакай и кърви"... не ми звучи като нас, разбираш ли, не ми звучи. 

the universe will always find a way to make the connection - even when all hope seems to be lost.

There's an ancient Chinese myth about the red thread of fate, it said the gods have a red thread around everyone of our ankles and attached to all the people whose lives are destined to touch. This thread may stretch or tangle, but it'll never break.

да.

обявявам проект "връзки" за започнат.
някак - не знам как, кога, къде, защо... но знам, че всичко си струва. и има значение. и има причина. и просто е.

ако начинът е писането на писма - окей.
ако начинът е писане - окей.
ако начинът е музика - окей.
ако е нещо друго - окей.
ако не стане с писмо - ще е друго; после трето; четвърто...

като ще се борим, нека го правим както си трябва.

16 септември.
фенери.
чакам.

we think too much and feel too little

имаше в "на изток от рая" един цитат, че обикновено когато мъжете казват, че не могат да говорят за нещо, то е  защото не могат да мислят за друго. а аз съм в хиперактивната си форма. имам нужда да говоря. иначе ще се взривя. може би ти изглежда смешно, може би ти изглежда жалко, може би не ти се слуша, може би не е редно да го правя. но нямам друго освен това. спомените. онова, което не съм направила, а трябваше; грешките; онзи момент, в който съм сгрешила или не съм забелязала нещо, което е трябвало да бъде забелязано. съжалявам, че не съм достатъчно смела, за да се оправям сама и да поправям всичко. но разбираш ли, че никой никога не ме е учил как да се отказвам от хора, които искам? разбираш ли, че ако можех - ЩЯХ да го направя. но извън усмивките, смеха и всичко, което се вижда и чува, аз съм просто човек, който се чувства като най-големия идиот и не знае къде да се скрие, за да умре. боже, как искам да върна времето назад, но не мога, не мога, не мога. не мога. нуждая се единствено от един мъничък знак, нещо, което да ми подскаже. за да знам. иначе чакането го умея. и, разбира се, права си, че когато не оставаш никакви знаци, не можеш да очакваш да те открият. нямам представа защо аз го очаквам. всъщност знам. защото "аз вярвам в теорията за единствения куршум. можеш да се влюбваш и любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. и ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява." 

thunders

само ние. защото никой друг няма да тръгне да ни доказва, че "връзките" съществуват; че обичта си струва; че думите са най-красивият  дар; че музиката спасява... сами трябва да вярваме в това и НИЕ да го доказваме на другите. а те, ако имат очи, за да видят и уши, за да чуят, но най-вече - сърца, за да почувстват - ще ни разберат. колкото и месеци да са нужни, ще ги изчакаме.

защото, да, ние сме поети и да, нужно е да приемаме времето толкова лично.

only the strong will continue

“Понякога се мъча да си представя деня, когато чувствата ще са мъртви. Тогава виждам себе си, седяща на брега с шепи, пълни с миди и моите спомени, политнали като птици към синьото небе. Друг път съвсем не мога да си го представя. Защото тези чувства са плод на един освободен свят, а свободата няма граници. Свободата не може да умре. Свят, където любовта е чиста като сълза и проста като молитва, където предубежденията са победени. И тогава съм щастлива, защото зная, че бъдещето ще ни срещне отново, за да изпълни празнотите на всекидневното опустошение.” 

Не знам как човек се справя с празнините. Аз го правя като чета. Но постоянно се откривам в думите и почва да ме боли. 

“Запитах се - трябва ли чувствата да имат граници? Защо любовта на по-възрастен мъж към по-млада жена се счита за нормална, а обратното - не? Имат ли чувствата граници? Или има само предразсъдъци, наложени от егоизма на по-силните. Предразсъдъци, оковаващи свободата във вериги. 
(Ти си по-възрастна, но това като че няма значение.)” 

И въпреки това ми се иска да продължа, за да разбера за техния happy end, който аз не успявам да си извоювам. 

“Искаше да побегне далеч, но един вътрешен глас го приковаваше. Щеше да се връща към нея като монах към своя манастир, да я следва из пътя си.” 

Защото какво значение има, когато не можем да се (раз)познаем? 

“Не бих се намесила. Не бих насилила нещата. Бих оставила всичко в ръцете на разума. И разбира се - на съдбата.” 

..което предполагам беше моята грешка.

Nobody feels the same

дните в София ме заредиха положително, направо не е за вярване, нали? слънцето е коварно - да, но пък към 5 то се скрива и започва животът в тъмнина. независимо от иронията, все пак е така, свикнали сме да си живеем така и не би трябвало да ни е кофти....
неналичието на муза обаче не е много в плюс, заради глупостите, които сега ти пиша....
пускам ти един текст, който ще е основа на новата ми идея:


Can anybody hear me?
Or am I talking to myself?
My mind is running empty
In the search for someone else
Who doesn't look right through me.
It's all just static in my head
Can anybody tell me why I'm lonely like a satellite?

'Cause tonight I'm feeling like an astronaut
Sending SOS from this tiny box
And I lost all signal when I lifted up
Now I'm stuck out here and the world forgot
Can I please come down? (come down)
'Cause I'm tired of drifting around and round (and round)
Can I please come down?

“Tрябва да те има нейде на земята,
трябва да те има.
И не мога да те заменя със нищо, с никого
не мога.
А е лято в мен и ме обзима
бясната тревога:
трябва да те има нейде на земята, а те няма.
Скриха ли те някъде? Къде те скриха?
Чух - дойдох. И викам, и се мамя,
и по пътищата твои нощем скитам.
Трябва да те има, знам, че те има - и се мятам. 
Зная, че ме търсиш трескаво и лудо, зная, че ме искаш.
Чуй -дай знак. Със удар ме причакай,
с дума зла, дори - с коварна мисъл.
Трябва да те има нейде на земята, трябва да те има.
И не мога да те заменя със нищо, с никого не смея.
Може би ще дойдеш чак след хиляди години?
Вярвай ми, ще доживея!”   - Калина Ковачева

open your heart, i'm coming home

"Look at the trees, look at the birds, look at the clouds, look at the stars… and if you have eyes you will be able to see that the whole existence is joyful. Everything is simply happy. Trees are happy for no reason; they are not going to become prime ministers or presidents and they are not going to become rich and they will never have any bank balance. Look at the flowers - for no reason. It is simply unbelievable how happy flowers are."

не звучи много като мен, а? но какво пък, всички, ние, понякога се побъркваме и ни се иска да сме щастливи пчелички, радващи се на цветята и небето.. и прочие. защото хората казват: "да мразиш е лесно, да обичаш - трудно", аз пък казвам: "да обичаш е АДСКИ лесно, трудно е да мразиш"... поне за мен.

трябва ми план. от онези малоумните, които никога не спазвам. и ето какъв е за тази седмица:

1) хубава музика... в огромни количества; докато ме заболи глава, гърло, всичко. просто хубава музика, която те докосва по сърчицето и ти иде да се слееш с мелодията, да се оставиш да те спаси..

2) четене. книги. на лягане и на ставане, дето се вика. всякакви, в нечовешко количество. ще пробвам всичко, до което се докосна.

3) вода!.. абе, някаква адски развеселяваща е чешмяната вода! хаха...

и мисля да възобновя бягането сутрин. (и карането на колело!) ще се насиля да си лягам навреме и да ставам навреме. ще ходя и отново - слушайки хубавата си музика, ще изтощавам до краен предел тялото си. ще забравя за хората, за мъките, за скръбта, ще се отдам на седмицата на хубавото.

пък ако ми стигне време - ще подрасвам от време на време някой меланхоличен стих; ще търся албуми, ще.. се опитвам да бъда.. щастлива от.. цветята и пчелите?

"Изхвърлям всички минали сезони.Ръждиви листопади. И мъгли.Свирепи бури. Ледникови периоди.Хриптящи суши. Придошли реки.Кутии с нестопили се снежинки.Буркани с консервирани слънца.Албуми със черешови градини.И пликове с оранжеви листа.Изхвърлям цели ери. Не! Еони!Парчета време, от които ме боли.Изхвърлям всички минали сезони...Оставям най-любимия. Сезонът Ти."

в празните дни себе си откривам

"How can you say I go about things the wrong way?

 I am Human and I need to be loved.  

Just like everybody else does.. " - The Smiths

цялото ми съществуване изгаря от желанието да бъде смело, добро и да се бори срещу несправедливостта, злото, страха. малкото причини, заради които сърцето ми все още тупти, крещят и гласовете им се опитват да изплуват от мен, за да ме убедят, че нещо там някъде си струва.

просто недей да мислиш, че си търся оправдания. просто съм човек и понякога ми е ужасно трудно да влизам в конфликт с мен самата, когато нямам другиго на света освен себе си. просто има моменти, дни, седмици, месеци, в които се чувствам мъничка и жалка; в които не знам какво искам (или поне така изглежда); в които мечтая за много, ала все не ми стига смелостта да постигна повече; в които ми идва да крещя, докато не ме чуят всички.. или да се затворя.

искаш да открия алтернативното си Аз? онова, което е отвъд срама, отвъд затвора, отвъд страха, отвъд цялата омраза към света и хората, отвъд мен самата, отвъд теб, отвъд нас... онова, което ще сбъдне всичко, което желая и ще превърне бляновете ми в реалност, свързвайки душата ми с онези, чиито души сънувам?

опитвам се.

само че не съм от "хората на действието", нали се сещаш? не съм от хората, които говорят. аз съм от мъничките, които мислят прекалено, пишат, за да дишат и мечтаят, но никога не са били орисани с късмета да бъдат щастливи за повече от някой откраднат миг от съдбата.

"казваш, че ще се случи сега. но колко скоро е 'сега'? защото цялата ми вяра си отива..." 

един ден

прочетох днес любовните писма на пейо яворов и трябва да кажа, че съм доста впечатлена. човекът разбира от любов, хах, за разлика от нас. ще ти я дам при първа възможност. особено ме впечатли връзката му с лора каравелова.. и ужасната им трагична смърт. всъщност нещото, което ми се въртеше из ума беше: и ние, съвременните хора, наричаме нашето любов? и писмата, които пишем, писма?! за бога. живеем в отвратителна заблуда. толкова сме жалки в сравнение с онова, което е било преди нас. чак е тъжно...

и за да се убедиш сама, ето откъс от едното писмо на яворов (само, че не е до лора, а до дора габе):

 "Когато се запознахме, аз Ви сънувах седмица нощи едно подир друго. Последният ми сън беше ужасен и аз се разстройвам колкото пъти си го припомня. После вече аз не можех да Ви сънувам, въпреки силното си желание – и старание даже. Аз отричам свръхестественото произхождение на сънищата, но затова пък толкова повече им вярвам. Аз мисля, че те са в пряка връзка с потайните движения на нашата душа, неуловими в шумотевицата на будното състояние, но хубаво чувани в тишината на съня. Аз Ви обикнах от първо виждане и се уплаших за Вас. Когато по-късно не можех вече да не Ви кажа, че Ви обичам, аз скрито се боях да не сте ме обикнали и Вие. Дора, – позволете ми да Ви нарека веднъж тъй, че то ми е толкова приятно, – Дора, колкото по-силно Ви обиквам, толкова повече аз се чувствам длъжен да Ви направя едно предупреждение, – додето съм с умът си поне!… Вие трябва да се пазите от мене, трябва да се пазите да не ме обикнете. Ако ли пък някога, по зла орисия, доживеете такова нещастие, горко Ви ако бъдете безумна да ми го кажете! Оставете да Ви обичам само аз – и тъй ще бъде най-добре. Точка върху това и никога недейте ми иска обяснение, защото ще ме разсърдите. Ако ли пък до сега в писмата си съм говорил за своята обич и ако продължавам да говоря, то е защото Ви знам като лед по отношение мене и защото се надявам, че ще си останете такава. Уви, напразно мислите, че ме познавате и напразно бихте се надявали да ме познаете някога. Възможно ли е това, когато аз сам не съм се никога познавал?…"

* * *

случайно попаднах на една статия за фестивала elevation в блог (този) и първоначално самия дизайн, заглавие и прочие, ми направи някакво странно впечатление.. докато се усетя, че това е блогът на мишо от good music society. та, препоръчвам ти го, за разлика от цонка христова пише сравнително редовно и то доста добре.

На нашия фронт нищо ново

опитах се днес да напиша нещо.
не можах.
следя живота отстрани и чакам да дойде времето когато ще се включа и аз в него.


прибирах се снощи и отново видях хилядите светулки на поляната, погледнах и към небето и видях хилядите звезди на него, искаше ми се да паднат върху мен, да ме облеят със сияние, да ми дадат усмивка...
не стана.
затова днес четох Ремарк, уникално брутална книга.
там той пише: "Загубили сме всякакво чувство един към друг, едва се познаваме, когато подгоненият поглед срещне образа на другия. Ние сме безчувствени мъртъвци, които по силата на някакъв трик, на опасна магия все още могат да тичат и да убиват."
много странно, по принцип никога не би ми харесала такава книга (нещо като с теб и Багряна) , но сега Боже колко е страшно всичко това, колко е трагично, за нищо друго не можеш да мислиш, което е много добре точно днес, точно сега, когато мълчанието сякаш е приспало всички...
няма да бягаме, Светулке моя, няма да мълчим, ще светиш, аз ще те гледам и ще ти помагам, с книгите....и мечтите ни в тях.

Но как безумно бих те днес прегърнала да можех пак при тебе там да бъда...

Прекарвам деня в четене на поезия, редувайки Петя Дубарова и Елисавета Багряна. И трябва да призная, че ужасно съм сгрешила и за двете. Е, след конкурса нямаше как да не преоткрия безкрайния талант на Петя, но за Багряна чак днес ми се отвори напълно и изцяло сърцето.
Когато трябваше да я чета преди за училище, четох "Вечната и святата", заедно с една стихосбирка на Дебелянов, мърморейки, че и двамата ме депресират ужасно много. И едва-едва стигнах до последните страници. Сега обаче Багряна ме кара да си върна вярата. Но все още не знам в какво точно. Чувството е някакво адски странно. Седях си, погълната от думите й, изведнъж ми се прииска да изровя старото си есе, посветено на нея и да го прочета. Намерих си го неочаквано бързо и прочитайки го, осъзнах, че още тогава съм я обичала, но не е било времето да го разбера. И в момента ми се иска да се боря за нещо.
Иска ми се да облека синята роклята, да грабна кецовете и да изляза, за да търся. Да търся мечти, да търся слънца, да търся хора, да търся обич, да търся вдъхновение. В есето си съм писала, че поетите са самотници, живеещи от вдъхновение до вдъхновение. Но, знаеш ли, защо щом веднъж съм открила вдъхновение да му позволявам да си тръгне от мен? Не може ли просто да си го задържа, да го топля, да му дарявам светлина, да му давам думите си, времето си, утехите, дните и нощите.
Кому и защо е нужно, както писах днес, да бягам надалеч, щом и в един така мрачен и празен град, на един опустял и мръсен площад, мога да срещна и да имам всичко онова, за което съм копняла?
Joe, не искам повече да бягам. Не искам повече да се страхувам, нито да търся знаци дали трябва да правя или да не правя нещо. "Пише ми се", казах ти вчера, а ти ми отговори: "Обича ми се"... Сега ми се пише, обичайки и ми се обича, пишейки.

“Не смеем да се срещаме. 

Не смеем да се гледаме.

Не смеем да си проговорим. 

Потеглят ни внезапно стъпките,

но недостигнали, замръзват.

Насочват се зениците,

ала светкавично се отлоняват.

Запалят се в сърцето думи,

но стигнали до устните,

изгасват.

Сами сме крепостни стегни издигнали,

от минали,

неанулирани години,

от любовта,

от загубата,

от живота

и съдбата

на скъпи,

на любими хора.

Стени непоклатими.

А в тайните води на мисълта

ръцете ни,

като на тънещи,

се дирят

и отмаляват,

с крайчеца на пръстите

да се докоснат.

Но устните мълчат.

Мълчат - да не излъжат.

И всеки в крепостта си

се затваря.”   Елисавета Багряна

моята борба

недей да се страхуваш, пич. единственото нещо, което е нужно да правиш, е да се отдадеш на онова, което те прави щастлива. виж, аз не съм от най-оптимистично настроените хора и от всяка една ситуация бих могла да изкарам най-лошото, познаваш ме. но и нямам време, а и дори да имах, не желая да го хабя, за самосъжаления, за съжаления като цяло. знаеш ли какво правя в последните дни? чета. много. започнах "името на розата", снощи прочетох към 60 страници на един дъх. чета. пиша (доколкото вдъхновението ми позволява). мечтая, доколкото самосъхранението ми дава. и тая надежда, както ти ми каза. не мога и да претендирам, че нещата ще бъдат перфектни за в бъдеще, нито, че утре ще ме връхлети спасението или пък теб.. тези неща рядко се случват, а още по-рядко на нас... дори си пуснах днес "лов на дребни хищници". и помниш ли какво каза бети? "връхлита те и просто знаеш, че това е любовта. когато го срещна - ще го позная и той ще ме познае". нали и ние се познахме? казваш, че си се разкрила на напълно непознат човек? ами, БРАВО! защото аз нямам тази смелост. и после винаги съжалявам. правя го прекалено късно. затова сега съм в това състояние. на мечтание, което ме убива бавничко отвътре. заради неговата липса. чувстваш ли, че трябва да направиш нещо, дори и да те е страх до смърт, направи го. защото след време ще скубеш коси, ще сънуваш кошмари и ще съжаляваш за пропиляното време.

в училище не ни научиха как да се борим (изключвайки знанието как да се оцелееш сред хора, но и то е доста неточна наука), но има хора, които ни вдъхновяват да го правим и хора, заради които си заслужава да се бори човек. онези две същества, за които мечтаем сега; всички писатели, на които се възхищаваме; нашите идоли; музикантите, които ни топлят душите... нека го направим за тях. нека бъдем светът, заради тях. нали не искаш да ги разочароваме?

"може би искате да я
 сразите
моята вяра?" - пита вапцаров...

а аз казвам: нищо и никой не ще срази моята.

Да бъдем ХОРА

" Една странна мисъл днес малко ме тревожи - 
за едно общество, което вече се разложи,
за един морал, който някъде изчезна,
за един народ в дъното на бездна.
Едно ново поколение, от което сме и ние,
и за което ще се борим да не се самоизтрие,
Кажете, хора, струва ли си да живеем все така,
и бъдеще да няма дори за нашите деца.
Точно така без да се преувеличава
на всички ни е ясно какво точно става,
Повечето млади говорят за треви и
 повечето не знаят кой е Левски дори.
А всъщност кой е той и за какво се е борил?
Та нали един българин в земята го е заровил,
Предал го е неговият собствен народ,
за който е воювал да има по-добър живот.

А неговата мечта била единствено една, 
за България да има най-накрая свобода,
но това ли е свобода - всеки да прави каквото си иска?
И уж свободни в стената да ни притискат.
Не сме под робство, но сме умствено поробени.
И чувствата ни вече са изцяло отровени.
Човек го хваща страх да погледне напред,
защото нищо тук не ни е наред.
Крадци и убийци вече много станаха, 
пък и само за тях слушаме сякаш други не останаха,
но още има хора, който казват на глас,
че доброто е някъде в нас.
Нужно ли е това, кажете ми сега,
да слушаме единствено за лошите неща,
които ни заобикалят от всички страни
и ни карат да се чувстваме винаги сами.


Нека в този живот и в трудните дни - 
да бъдем хора аз и ти.
Дори когато ни боли - да бъдем хора аз и ти.
Нека Бог да ни прости и винаги с теб 
да бъдем хора аз и ти." 
Ice Cream

oh, i believe in yesterday

"Yesterday, love was such an easy game to play.

Now I need a place to hide away."

иска ми се да се скрия някъде. 

чувствам се мъничка, ненужна, изхабена и ужасно потънала в тъга. сякаш абсолютно всичко, което правя, в последствие се оказва гадна, тъпа и отвратителна грешка, за която плащам с цената на поредната противна криза, от която е толкова трудно да се измъкнеш. и потъваш, потъваш, потъваш... 

"Yesterday, all my troubles seemed so far away.
Now it looks as though they're here to stay."

вечната трагедия на живота ми ... 

да се вкопчвам в заблуди, илюзии, да диря миражи, да мечтая безутешно, безнадеждно, без... да искам вярвам, да искам да се пристрастявам. ах, joe, омръзна ми да я гоня тая заблуда... омръзна ми. 

"Why she had to go... I don't know, she wouldn't say.

 I said something wrong, now I long for yesterday."

funky tonight?

joe, вземам си почивка от логиката (и, между другото, този "нов" учебник по логика е, омг, прекрасен :D ), а липсата на сили да пиша по "театър спасение" ме връща отново към запълване на бели пространства с не-много-смислени думички.

да започнем от там, че намерих "100 вести", сложили са само стиха (и гр, в някакъв доста абсурден формат/дизайн, и адски тъпо изглежда, но поне не е редактирано, йе), а точно на съседната страница е идолът ми. и преди да си се възмутила.. нека вмъкна, че е писала малко разказче, което всъщност е страхотно и ще ти хареса, защото е свързано с деня на книгата и се разказва за учителка по литература, която е разочарована, че никой не чете. освен това са включени мишки. и накрая завършва с доста правилното изречение: "мишките продължават да изяждат книжките...". не отричай, че е хубаво, преди да го прочетеш. заслужава си.

второ.. получих ценна нова информация за любимия ни СУ и конкретно за философията, което едва ли ще те заинтересува, но поне ме кара още по-силно да желая да ме приемат там.

и, разбира се, да не забравим и факта, че (най-после, кхъ) получих дългоочакваното й признание, че все пак думите ми си заслужават и дори предложи помощта си за издаване на книги и така нататък. (така де.. хубаво е страничен човек да те посъветва да се насочиш към писане, макар, че знам какво ще кажеш за точно този конкретен страничен човек, но слабост ми е, знаеш... )

всъщност боли ме главата, слушам the john butter trio (тези с april uprising, които трябва да слушаш),    и нещото, което ми се въртеше в ума е, че ми е носталгично, че си тръгваме. започна тъкмо да ми харесва. а другото е, че ужасно много ми се ще да си науча този проклет френски и да ходя в париж да уча философия. ех, или в германия (както ми предложи тя :D)... уви, прекалено късно осъзнах, че наистина ще ми е нужно. но пък както ме успокои (разрешавам ти да ме удряш утре) - като вече приети студенти, ще имаме този шанс.

и понеже съм щастливо и добро копеле, ще снимам сега вестника и ще ти дам възможността да се насладиш на старши и идола на старши. (щрак на снимките за по-голямо изображение)

благодаря ти, dude, че ме накара да участвам в този конкурс!

p.s. НА 14 МАЙ ОСТАВА ЩЕ ИМАТ КОНЦЕРТ! йей.

"It's a great freedom to give up on love, and get on with everything else.”

нищо не съм желала така силно, както това. в точно този миг. в точно този ден. в точно тази година. както това.