Just a KID

Днес беше много странен ден... един понеделник, който никога няма да е както преди! 

замислих се сериозно върху всичко, после написах поредното минорно стихотворение, но не ми олекна... 

Ние сме още деца, как се очаква от нас да живеем като възрастни? вярно е, че сме преживели толкова гадости, които другите не могат да си представят, но наистина ли сме пораснали толкова много?

реших да се отдам на бъдещата си книга... и после прочетох твоята, и после ми стана тъпо! моите стихове се оказва, че са много отблъскващи и вместо да карат хората да се замислят, те ги натоварват излишно...и се чудя струва ли си....и ако не, тогава наистина какво да правя през този мой "уникален" живот...

Ще уча - да, но това е за ума, а душата ми какво да прави?

после, сякаш да си докажа колко съм малка, гледах един филм, който би гледало дете в първи клас... И сега се мъча да си отговоря на въпроса: "Ами ако пиша за нещо друго, например за морето, за птичките, вместо за кръв и война, дали ще съм си пак аз, или никога няма да порасна; дали някой някога е разбрал Смирненски, който е искал революция, пък макар и да загинат невинни хора или Дебелянов, който е страдал безумно много, осъзнавайки обречеността си?"

и сега на кого му прави впечатление, когато Хорхе Букай е в България, за да представи поредната си "философска книга"....

струва си да загинеш за тези, които също са готови да умрат за теб, а не за слепците, които съм сигурна, че поне малко си виждат, но просто не ги е грижа!

ти какво мислиш?

all i wanna say is that they don't really care about us

Вече почти 11 години, 8 месеца и плюс/минус няколко дни (по мои изчисления) се "гърчим" в така наречената ни българска образователна система. Понякога е толкова противна, че още в ранните часове на деня нито желая да отворя очи, нито да загърбя прекрасните си сънища, за да се отдам на реалност, чиито граници не одобрявам. Сега се взирам в белия екран, наслаждавайки се на вълшебните песни на Майкъл Джексън и се чудя - той е виждал какво се случва и съвсем умишлено е пеел срещу несправедливостите в света ни... защо и ние не успяваме да ги съзрем и променим? Нима е толкова трудно?
Тези 11 години са като някакъв миг, така бързо отминал, че обърна ли се все още виждам светло синята си рокличка в първи клас и сълзите, които се стичат, ръката, която държи тази на мама; виждам училищната сграда и не съм предполагала, че всичко сега ще е така безсмислено.
11 години. А уж математиката нямала значение.Да, но всички знаем, че по простите закони на алгебрата - 365 дни (средно) по 11 години =  4015 дни, а това е напълно приблизителна стойност, защото към нея би следвало да добавя и още към 8-9 месеца. Още ли мразите математиката? Разбира се, тя казва истината понякога. 4015 пропиляни дни.
Гърчим се с Joe в този механизиран свят, в нашата загиваща родина, в опустелия ни град и омразното училище... Нито знаем с каква цел, нито докъде ще стигнем. Знам, че сме отишли днес с нежелание, а утре ще отидем с дори още по-голямо нежелание. Знаем, че ни се искаше да подобрим тази система, ала всеки наш удар срещу нея се превръщаше в десетки нейни срещу нас. Без да ти се подава ръка, без да ти се дарява надежда. Едно безкрайно гърчене от стая в стая  - като една "безкръвна" болница, в която отиваш уж за да получиш лек, но откриваш, че с престъпването на прага нещо жестоко започва да те прояжда отвътре, карайки те да изгубиш ума си. Това чудовище, което за напред ще наричам просто Системата, не само че ти отнема кислорода, но и ти наранява душичката, стиска я и я разкъсва, а после я хвърля на земята, за да я стъпче още веднъж за по-сигурно.

Дръжте се, ние идваме.
Още месец и няколко дни. Ще ги оцелеем.