let it be...

просто искам да ти благодаря, че беше през цялото това време до мен и ми помагаше да се запазя като себе си. че не се налагаше да се променяме, да искаме нещо различно... и макар 5-те години да бяха изпълнени с толкова много болка - знаеш ли? тя не струва НИЩО пред останалото, което имаме.

защото, ако мога да си позволява да перифразирам сър Пол Макартни, че когато сме в тежко време, има някой, който ни казва: let it be. и затова днес аз ти казвам: нека го оставим да премине..

words don't come easy

разбира се, че боли. животът, освен, че е заблуда, той е и болка. но аз тая една мазохистична вяра в хората. способна съм да вярвам до мига, в който не дойде (дойдат) и не ми изкрещи: не те искам. дотогава ще вярвам. дотогава ще се надявам. дотогава ще преглъщам. дотогава ще пиша за него и ще си повтарям, че си заслужава думите ми. дотогава ще се припознавам, ще сънувам, ще мечтая.

и аз вече не искам тишина. искам слово, искам глас, искам допир. искам. 

"I want you, I want you, I want you.  I think you know by now - I'll get to you somehow" - дотогава ще пишем своите happy ends и ще ВЯРВАМЕ, че те ще бъдат РЕАЛНОСТ!

oh, i believe in yesterday

"Yesterday, love was such an easy game to play.

Now I need a place to hide away."

иска ми се да се скрия някъде. 

чувствам се мъничка, ненужна, изхабена и ужасно потънала в тъга. сякаш абсолютно всичко, което правя, в последствие се оказва гадна, тъпа и отвратителна грешка, за която плащам с цената на поредната противна криза, от която е толкова трудно да се измъкнеш. и потъваш, потъваш, потъваш... 

"Yesterday, all my troubles seemed so far away.
Now it looks as though they're here to stay."

вечната трагедия на живота ми ... 

да се вкопчвам в заблуди, илюзии, да диря миражи, да мечтая безутешно, безнадеждно, без... да искам вярвам, да искам да се пристрастявам. ах, joe, омръзна ми да я гоня тая заблуда... омръзна ми. 

"Why she had to go... I don't know, she wouldn't say.

 I said something wrong, now I long for yesterday."