My one and only

Fireee

аз го наричам надежда и зареждане с нова енергия... точно от това имах нужда. :D

maybe okay will be our always

how to love?

спря тока преди малко и понеже ми прекъсна драматичния епизод на "Анатомията на Грей", кхъ, реших да се разсея с нещо... и попаднах на балното ни видео, както и на "текила night films", ох, колко сме епични, ако знаеш. трябва да ги изглеждаш просто. особено това "за бъдещите поколения" ще остане в историята.  :D

от днес започвам официалното планиране за 15 септември.трябва да бъде ВЕЛИКО и ЕПИЧНО и НЕВЕРОЯТНО и НЕЗАБРАВИМО. и после ще стягаме багажа за София (което ми напомня, че трябва да си търся кашони за книгите :D :D)

между другото помниш ли я тая снимка? денят преди епичния изпит.

таа в едното видео имаше специален тост за "майната й на любовта". и от сега ти казвам: видим ли веднъж табелата "СОФИЯ" = никакви влюбвания. ама никакви. точка.

и намерих откъде да си купим ножове!

Sheldons dream

no more LIES

all about a girl who came to stay

в момента не вярвам в хора; днес не вярвам в хора; днес адът ми са хората. радвам се, че вярваш във връзките.. и аз вярвах.. до поредния глупав удар на съдбата. някой идва в живота ти и айде готов си да му дадеш всичко, вярвайки, че имате връзка. е, да, ама не. само че колкото и да полагаш усилия, колкото и да вярваш - накрая се оказваш сам. и се нуждаеш не от хора, а от нещо, което да те спаси от хората.

добре. искам да вярвам с теб. хайде, докажи ми, че съществуват тези връзки. докажи ми, че всичко, което правя, не е просто безсмислие. можеш ли?

днес не вярвам в хора, а в изкуството.
в писането.
в музиката.
в рисуването.
в оригами.

...защото когато обичаш хората.. те просто те нараняват. когато обичаш изкуството - то е там всеки път, когато те наранят.

All I've got is insane

ето какво, подновяваме партитата!!!
може би тази вечер беше дългоочакваното пробуждане...
дали сме щастливи, не знам, но със сигурност е вярно, че човек винаги избира как да живее и как да преодолява страданието си, без да променя себе си.
това правим и ние когато се съберем и макар и за кратко се опитваме да забравим реалността и да се изсмеем на миналото, да се подиграем на тези, които ни нараниха... и е забавно, може после да си платим за това, но на кого му пука.

не забравяй, че ще изпълняваш желания до живот (хих!)
това за сега...само това ми идва!
to be continued...

kill all my demons and my angels might die, too

<- из архивите. добри времена бяха, когато наистина се тревожехме само за задачите на пашова и книгите, които трябва да изчетем до 15 септември. бяхме деца. и сега сме. но знаеш ли.. светът не трябва да бъде променян, той само се развива, докато ние - хората, които са себе си, живеем в него. няма значение дали ще сме в габрово или в софия. дали ще сме в СУ или не. защото ще сме ние. ние дълбаем, борим се, можем го. защото страданието ни научи на това. да не би малко да направихме досега?  а и.. ЕЙ, днес преодолях себе си за първи път, откакто ме нави да пусна огромното писмо до библиотеката, а пък после взех, че спечелих.. като на шега. ей за това живея. освен това току-що получих имейл от НБУ, че ме канят на сбирка на кандидат-студентите по философия с представяне на програмата.. едва ли ще мога да отида, но нали знаеш какво означава това? че съм вътре! не е СУ, но пък е облекчение, че все някъде ме искат :D  a и това бе първоначалният план... още 2 дни. само 2 дни.

после идва август.
а август ще е велик.
защото през август ще правим албуми, ще караме колелета, ще гледаме страшни филми, ще пием, ще пушим, ще четем до изнемогване, ще работим, ще пишем писма и ще снимаме до припадък. август ще е хубав.
пък.
точка.
до понеделник табу-тема-СУ.
мисли за друго.
мисли за мастиленото момиче, хаха.

p.s. да ми се появиш из скайп пространството, за да ми пратиш онази снимка от проекта.

в празните дни себе си откривам

"How can you say I go about things the wrong way?

 I am Human and I need to be loved.  

Just like everybody else does.. " - The Smiths

цялото ми съществуване изгаря от желанието да бъде смело, добро и да се бори срещу несправедливостта, злото, страха. малкото причини, заради които сърцето ми все още тупти, крещят и гласовете им се опитват да изплуват от мен, за да ме убедят, че нещо там някъде си струва.

просто недей да мислиш, че си търся оправдания. просто съм човек и понякога ми е ужасно трудно да влизам в конфликт с мен самата, когато нямам другиго на света освен себе си. просто има моменти, дни, седмици, месеци, в които се чувствам мъничка и жалка; в които не знам какво искам (или поне така изглежда); в които мечтая за много, ала все не ми стига смелостта да постигна повече; в които ми идва да крещя, докато не ме чуят всички.. или да се затворя.

искаш да открия алтернативното си Аз? онова, което е отвъд срама, отвъд затвора, отвъд страха, отвъд цялата омраза към света и хората, отвъд мен самата, отвъд теб, отвъд нас... онова, което ще сбъдне всичко, което желая и ще превърне бляновете ми в реалност, свързвайки душата ми с онези, чиито души сънувам?

опитвам се.

само че не съм от "хората на действието", нали се сещаш? не съм от хората, които говорят. аз съм от мъничките, които мислят прекалено, пишат, за да дишат и мечтаят, но никога не са били орисани с късмета да бъдат щастливи за повече от някой откраднат миг от съдбата.

"казваш, че ще се случи сега. но колко скоро е 'сега'? защото цялата ми вяра си отива..." 

Weight of the world

тъжно е Светулке, когато разбереш, че света не го е грижа за никого, особено за теб. искам да ни се случат хубави неща, да сме живи пак, да забравя онези мигове, когато сме били слаби и сме падали все надолу, ала това сякаш значи да забравя повече от половината си живот.
днес прекарах цял ден в размишления, наливайки се с отровата на миналото и доказвайки си още веднъж, че съм жалка, но като ти пиша сега, разбирам, че няма значение.
защото дните ще отминат така бързо, както и предишните, ще се осъзнаеш може би на 50 и ще се чудиш какво е станало с теб. още ще помниш всички глупости, как света се е гаврил с теб, но на фона на всичко останало това ще са бледи следи от сякаш друг живот. поне така си мисля аз. ще направим една вечер парти, за да отворим нова книга на живота си, ще заличим миналото и ще макар и сега да изглежда нереално, надявам се, вярвам, че ще се случи. то е като онези неща, които никога не си виждал, но някак знаеш, че съществуват.
ще дойде ден, в който мечтите ти ще се сбъднат и като търпелив човек, изчакай го този момент. не е нужно да слагаш маски, не е нужно и да се променяш....заради любовта.
ако не сега то след време Тя ще се промени така, че да ти пасва идеално, ще видиш.
вече съм го казвала и преди, не може на света да сме сами, не може да няма нито един като теб, или като мен, просто трябва съдбите ни да се срещнат... аз съм навита да живея за това.
а ако не се срещнат, то знай винаги, че ще съм там, в нашия "бар", ще "пия  бяло вино" и ще те чакам да дойдеш и заедно да почетем, да попеем, да потанцуваме..., защото какво друго ни остава да направим, освен да живеем напук на всички и всичко, да се присмиваме на глупостта на тези, които никога не пожелаха да ни чуят и да се променят!

тъжно е Светулке, но не свикнахме ли вече с тъгата?

в един момент мечтаеш за мен, а после за друго нещо..

и аз като Алиса съм сякаш на някакъв кръстопът, без да знам накъде отивам и съответно - без значение е кой път ще поема.

в навечерието на толкова важното събитие - кхъм, изпит, не усещам кой знае какво. освен страх. страх от това какво предстои, какво ще се случи. ще се случи ли изобщо нещо. в подобни мигове си мисля, че сякаш изобщо няма смисъл да искам каквото и да е, защото е без значение.

страхувам се, че единствените хора, които биха ме разбрали, са хората, които никога няма да го разберат. ирония, а?

остава ми да пиша тъжните и гневни поеми, мечтаейки за пуст бар с хубава музика и алкохол, където да излея тъгата и скръбта. колко жалко е това.

просто ще поставя поредна маска върху лицето си - щастлива, усмихната и мистериозна, криеща какво всъщност чувствам, изпитвам и за какво копнея; около мен хората ще са доволни, никой няма да ми се чуди и ще претендирам, че хич не съм също толкова изгубена, колкото е била и Алиса...

само че аз нямам Бял Заек, който да ми го каже и затова е нужно сама да го науча. да изгубя всичко, за да се спечеля. да притежавам целия свят или нищо. да имам всичко друго, но не и любов.

На нашия фронт нищо ново

опитах се днес да напиша нещо.
не можах.
следя живота отстрани и чакам да дойде времето когато ще се включа и аз в него.


прибирах се снощи и отново видях хилядите светулки на поляната, погледнах и към небето и видях хилядите звезди на него, искаше ми се да паднат върху мен, да ме облеят със сияние, да ми дадат усмивка...
не стана.
затова днес четох Ремарк, уникално брутална книга.
там той пише: "Загубили сме всякакво чувство един към друг, едва се познаваме, когато подгоненият поглед срещне образа на другия. Ние сме безчувствени мъртъвци, които по силата на някакъв трик, на опасна магия все още могат да тичат и да убиват."
много странно, по принцип никога не би ми харесала такава книга (нещо като с теб и Багряна) , но сега Боже колко е страшно всичко това, колко е трагично, за нищо друго не можеш да мислиш, което е много добре точно днес, точно сега, когато мълчанието сякаш е приспало всички...
няма да бягаме, Светулке моя, няма да мълчим, ще светиш, аз ще те гледам и ще ти помагам, с книгите....и мечтите ни в тях.

...някога не знаех как да продължа

 "може би един от нас закъсня..."
аз пък слушам D2... "и пак вали"...
помниш концерта, нали? и онзи преди него. помниш посещенията в магазина на надежда. помниш вчерашната разходка. помниш филм феста. помниш всичките ни петъци. помниш първата ви среща. помниш маратоните на  "final destination". помниш голямото ядене на пуканки на карнавала. помниш екскурзията в гърция. помниш морето.

 помниш театъра в софия. помниш "полет над кукувиче  гнездо". помниш всичките ни снимки, клипове, песни. помниш стиховете ни. помни прозата ни. помниш книгата ни - недовършена все още.

 помниш мига, в който ти казах за онзи сайт за печатане на книги. помниш как се борихме с всички. с всичко. помниш колко плакахме, колко силно се прегръщахме и пак продължавахме напред.

 нали решихме да простим. нали решихме, че няма да живеем за тях. помниш оставения шоколад под чина. помниш поздрава с "last night on the earth". помниш неказаните думи. помниш албума, който ми подари. помниш рождените ни дни. помниш думите на анелия: "за вас говорих!". помниш идеите ни. помниш всичко, което си написала. помниш усмивките. помниш безсънната нощ в гърция. помниш, че бяхме  заедно.

 и аз помня концертите. особено първия. знам колко хубаво е да знаеш, че някой, там, макар и непознат, за миг си е мислил за теб и е поискал от цялата тълпа точно ТЕБ. само теб. знам желанието да искаш да се отдадеш. знам и помня.

и се питам понякога... и те ли го усещат? но не казвай нищо. твой е изборът дали ще забравиш. аз ти казвам едно: не живей за хората, Joe, живей за ЧОВЕЦИТЕ. живей за себе си, живей за мен, живей за него, живей за нас. отдай се на себе си, отдай се на мен, отдай се на него. търси истинските и живей за тях. живей за кратките мигове, в които се чувстваш истински щастлива. живей за момента, в който напишеш ново стихотворение и знаеш, че е перфектен. живей за момента, в който си сред тълпата на един страхотен концерт и чувстваш как всички сте едно. живей за момента, в който някой ще дойде при теб и ще те различи сред тази същата тълпа и ще поиска да е с теб. тогава ще знаеш, че всичко, което преживяхме, си е струвало. просто не трябва да позволяваш да ти се отнемат тези мънички радости, правещи така прекрасен живота! бори се. нека се борим. нека бъдем смели. нека се научим да бъдем смели. нека не се здрависваме, а да прегръщаме. аз те обичам! обичай се и ти.

някога не знаех как да продължа.
и сега не знам. знам само, че съществуват едни такива адски невероятни човечета, заради които си струва.

концерти, разочарования и едно изпращане

 първо: длъжна съм да споделя, че астро рок (ако така се казват наистина, защото не съм убедена) са невероятни! кавърите им на rainbow са просто страхотни и малкото свестни хора в габрово ги обичаме (останалите нека се кефят  в гадните чалготеки, you suck, bro'). направиха такъв велик концерт, че ми стоплиха душата за доста време. 

а за остава.. уау. доказателство, че от габровци стават хубави човеци. свилен и останалите момчета са от малкото неща, заради които си заслужава да обичаш този град. и те също направиха уникален концерт, който ще се помни дълго време от нас. 

пък иначе.. свърши и това. извън готините концерти, прекрасната музика, музата, дъжда... онази задушаваща мъка не ме напуска. joe, не знам дали усещаш, но аз имам чувството, че нещо в мен изгаря.  не е от завършването. с и без училище - животът продължава. ще се преживее. обаче уви душата ми се чувства изхабена, използвана, захвърлена.. знаеш за кого говоря. и пак се връщам на старото-ново нещо, че адът са другите.

 за моментите като снощи живеем, знам, разбирам го. но прекалено дълбоки рани, прекалено високи изисквания. прекалено.. много искам? всичко е прекрасно, разбираш ли? с изключение на това, че хората (единствените), за които някога ми е пукало, продължават да ме разочароват. и желая да се заключа в черупка и да ги забравя, защото ме убиват. 

сега се устремяваме към поредното (последно, нека е последно!) събиране на класа. което.. хм, е, надявам се, че ще се преживее с малко повечко излишен алкохол и размисли наум, че светът suckва, а после да си вървим на следващия концерт и да се лекуваме, докато вътрешно загиваме бавно, бавно, бавно... 

look at the stars, look how they shine for you

звездите са вдъхновяващи - не можеш да го отречеш. вечерните наблюдения - също, но най-вече е вдъхновяващо да прекараш деня си с някой, на когото истински му пука за нещата, които се случват и за теб самия. вдъхновяващо е да знам, че те имам до себе си и както знам, че звездите са вечно горе на небето (без значение ден или нощ, както учтиво припомни илия xD), така и знам, че взирайки се в тях мога да зърна и твоя лик, който да ме води по каменистия и труден път. и макар все да избираме най-ПРЕКИТЕ пътища, които да се оказват най-ЗАОБИКОЛНИ, накрая стигаме на точното място. благодаря ти за това.
помни този залез, помни и мен. тези дни никога не ще се завърнат.