Помниш ли, когато за първи път си проговорихме? Бяхме толкова ужасени, че заради някаква си стара вражда, в която ни бяха замесили, няма да можем да се понасяме. Аз бях убедена, че ме презираш от дъното на душата си, а ти си мислеше същото за мен... Познай какво стана? Не само че не се мразехме, но и взаимно обикнахме ранените си сърца и заедно открихме причина да продължаваме напред. Открихме начин, открихме мотив, открихме мечти, за които да се борим.
Помниш ли осми клас? Помниш ли онази проклета Коледа? Помниш ли Силистра? Помниш ли всички сълзи? Помниш ли как болеше? Помниш ли как се надявахме на следващата година да е по-различно, а се оказа, че дори става все по-зле? Помниш ли.. скандалите, онези отвратителни същества, които намираха и най-мъничкото, за което да се хванат и да провалят изграденото от нас? Помниш ли им имената? Фалшивите и измамни обещания? Страхът...
Помниш ли как постоянно някой заставаше между нас, опитвайки да унищожи нещо, което не подлежи на разруха. Някой, който все беше там, за да ни показва колко сме жалки. Съученици, учители, врагове, приятели. Всички онези, които се превърнаха в болезнени и дълбоки рани; които ни предадоха и които се опитваха да ни накарат да се сломим.
Помниш ли какво преживяхме? Помниш ли ги? Пи? Алекс? Криси? Хриси? Еми? Стефи? Деси? Помниш ли как откриха утеха у нас, а после си тръгнаха? Как плащахме за техните грешки и как плачехме за техните грехове? Помниш ли колко време и колко безценни мигове пропиляхме, докато търсим начин да се измъкнем от лицемерните им лапички?
Помниш ли.
Защото всеки божи ден ги виждаш. Още сутринта в 7:35 ч., когато ме чакаш. Виждаш ги. Те се движат като роботи, мислят като роботи, не поздравяват, гледат от високо, обиждат, нараняват, превземат, рушат, мразят. ЗАЩОТО СА РОБОТИ. Защото не умеят да чувстват, както чувствам аз, както чувстваш ти. Защото са с изгнили сърца, защото не желаят да бъдат добри, защото техният "себап" е да провалят нечий човешки живот. Защото те са всичко, което НИЕ никога няма да бъдем. Защото те никога няма да те познават така, както аз те познавам, нито ще познават мен, както ме познаваш ти.
Знаеш ли още колко хора ще срещнеш през живота си? Толкова много и повечето ще са срещу теб. Малко ще са до теб. Ще се плашиш ли? Ще се депресирваш ли? Знаеш ли колко още мъка ще изпиташ? Колко много ще те боли сърцето? И как човекът, когото обичаш, ще те предава в най-неочаквания момент? Ще ги срещаш навсякъде, ще се прокрадват като въздух и ще те задушават като отрова.
Никой не ти каза, че животът ще е такъв?
Аз ти казвам. Казвам ти, че ще боли. И не мога да ти обещая, че всичко ще е наред. Единствено мога да се опитам да бъда до теб във всеки миг и когато поискаш да не бъдеш сама - да ме потърсиш.
Помниш ли, когато ми каза, че вече не успяваш да ми помагаш и че не знаеш какво да ми казваш? Аз също не знам. Но грешиш. Защото със самото си съществуване правиш моя свят по-добър и ако дори за миг забравиш колко ужасен е животът, ако за един-единствен миг повярваш, че правейки ме щастлива си заслужава да го изживееш... тогава го направи. Започни да го живееш. Продължавай да го живееш. Нека бъдем героите, които остават и се борят. Знаеш какво искаш - тогава преглъщаш скръбта и се бориш, докато не го получиш и не позволяваш на никого да те принизява до калта. Гледай към луната, гледай към звездите, гледай към мен... Гледай и не спирай да вярваш, че си много повече, отколкото сама предполагаш. И нима един бал ще промени това? О, не. Нека това бъде вечерта, която ще бъде запомнена като "вечерта, в която отпразнувахме, че за 5 години нито за миг не сме спирали да се борим, да обичаме, да бъдем приятели и да ОЦЕЛЯВАМЕ така, както можем".
Аз ще бъда там. Бъди и ти. И ще видиш как цялата болка, която изпитахме досега, ще си заслужава, защото сме били заедно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар