Жалко е, че е вече твърде късно, а нямам сили да се откъсна. Жалко е, че сънувам и обичам този, който отдавна загубих и никога вече няма да имам. Жалко е също, че не знам коя съм, нито за какво съм тук, нито какво да направя, за да се почувствам жива или полезна, или обичана, или да ми пука…
Жалко е, но е и човешко!
Истината е, че просто сме уморени, Strangy! Уморени сме от времето, от тези 5 години…А не трябва да е така! Всичките ни спомени и емоции и чувства, стиховете ни – те пак са си наши, но ние сме много далеч от тях. Мечтите и надеждите ни бяха потъпкани жестоко, точно в мига на раждането им, сълзите ни бяха пресушени от страха, още преди да са изтекли всичките, вдъхновението ни бе отнето на мястото, където го достигнахме и имахме хиляди пъти.
Сега просто чувствам, че съм се изчерпала, за всичко. А как ми липсва тази мистерия, тази красива илюзия, за която днес си говорехме – да, знам беше просто илюзия, но тогава дори само тя ми бе достатъчна, а сега ми е непозната. Може би вече сме неспособни да градим стени, да се пазим от околните, да сме различни. Може би и ние сме се превърнали като „Мореви” в едни чудовища и няма връщане назад.
Но, не – радвай се, че тази среща значи нещо за теб, радвай се, че още не си безразлична, защото е много по-добре да не си намираш място от мисли, да ти се случват хиляди неща, отколкото да не ти се случи нищо и да нямаш нищо!
Няма коментари:
Публикуване на коментар