нищо не съм желала така силно, както това. в точно този миг. в точно този ден. в точно тази година. както това.
понеделник, 30 април 2012 г.
when you call - i might be here, i might be gone
болка.. без любов.
не съм създадена да бъда силна, знаеш ли? създадена съм да бъда тъжна, меланхолична и вечно несигурна в това, което правя, това, което искам и това, за което мечтая.не съм създадена да се боря. нито да изисквам своето от света. не се инатя, докато го постигна, а веднага се отказвам, защото предчувствувам края преди началото. слаба съм и мога да бъда силна единствено за другите. но не и за себе си. което е тъжно, нали? ...
очевидно онова настроение как ще започна да сбъдвам мечтите си, да хвана в ръце живота си.., било е лъжа, пич. всичко е било лъжа. целият живот е лъжа. измама. заблуда, която колкото и да гоня, тя пак се връща и ме удря в сърцето. напомня ми, че не струвам. напомня ми, че съм никоя. че не мога нищо.
сякаш понякога изпадам в сън, който ми позволява да съм човекът, който винаги съм искала да бъда. а после се събуждам и ТРЯС... реалността е отвратителна.
но е винаги толкова студено. и с всички тези сезони, които минават през мен.. чувствам ги като остриета. съжалявам, че ще те разочаровам, но май че до тук бях с позитивизма, с целите, които ще сбъдна, с бляновете, с мечтите, с желанията, с книгите, с всичко...
затова не ме питай защо толкова мразя света и хората. мразя ги, защото отказвам да приема, че ги обичам повече от себе си.
не съм създадена да бъда силна, знаеш ли? създадена съм да бъда тъжна, меланхолична и вечно несигурна в това, което правя, това, което искам и това, за което мечтая.не съм създадена да се боря. нито да изисквам своето от света. не се инатя, докато го постигна, а веднага се отказвам, защото предчувствувам края преди началото. слаба съм и мога да бъда силна единствено за другите. но не и за себе си. което е тъжно, нали? ...
очевидно онова настроение как ще започна да сбъдвам мечтите си, да хвана в ръце живота си.., било е лъжа, пич. всичко е било лъжа. целият живот е лъжа. измама. заблуда, която колкото и да гоня, тя пак се връща и ме удря в сърцето. напомня ми, че не струвам. напомня ми, че съм никоя. че не мога нищо.
сякаш понякога изпадам в сън, който ми позволява да съм човекът, който винаги съм искала да бъда. а после се събуждам и ТРЯС... реалността е отвратителна.
но е винаги толкова студено. и с всички тези сезони, които минават през мен.. чувствам ги като остриета. съжалявам, че ще те разочаровам, но май че до тук бях с позитивизма, с целите, които ще сбъдна, с бляновете, с мечтите, с желанията, с книгите, с всичко...
затова не ме питай защо толкова мразя света и хората. мразя ги, защото отказвам да приема, че ги обичам повече от себе си.
събота, 28 април 2012 г.
i'm just a kid
колко е живот да му се сърдим, пита камелия кондова и аз се чудя дали е права. обикновено се съгласявам, че не е толкова трудно да се живее, ако просто имаш достатъчно вяра в себе си и мечтите си. затова не спирам да мечтая, защото само мечтите ми дават силата да продължа напред. само те придават смисъл на живота. и когато сбъднеш някоя от тях започваш да се чувстваш истински удовлетворен от съществуването си, а после просто създаваш нова и се бориш и за нея. накрая... просто умираш.
въпреки, че много неща се случиха в последните години, но най-вече последните месеци и въпреки, че понякога си мислихме, че краят чука на вратата, а ние не сме достатъчно силни, за да го преодолеем, въпреки всичко това, не знам как, но някак си стигнахме до тук и искрено вярвам, че все пак ще успеем да постигнем онова, за което така силно мечтаем.
дразнещите ХОРА ще останат в миналото, заедно с разочарованията, моментите на слабост и безсънните нощи, в които сме дирили утеха за ранените души. ще дойде миг, в който ще сме готови да изкрещим на света, че ние и само ние го създаваме, другите просто преминават през него, без да остават следа. земята, ако все още се съмняваш, се върти благодарение на хора като нас - мечтателите, гонещи измамата. защо не започнем от днес?
и накрая на годината, когато дойде 31 декември, ще извадим онези специални наши желания и ще видиш как голяма част от тях са се сбъднали, а онези, които не са, ще бъдат просто незначителните, които не им е било писано да съществуват в точно нашия свят, защото не са си заслужавали. (това в случай, че не сме много заети с автографите.)
въпреки, че много неща се случиха в последните години, но най-вече последните месеци и въпреки, че понякога си мислихме, че краят чука на вратата, а ние не сме достатъчно силни, за да го преодолеем, въпреки всичко това, не знам как, но някак си стигнахме до тук и искрено вярвам, че все пак ще успеем да постигнем онова, за което така силно мечтаем.
дразнещите ХОРА ще останат в миналото, заедно с разочарованията, моментите на слабост и безсънните нощи, в които сме дирили утеха за ранените души. ще дойде миг, в който ще сме готови да изкрещим на света, че ние и само ние го създаваме, другите просто преминават през него, без да остават следа. земята, ако все още се съмняваш, се върти благодарение на хора като нас - мечтателите, гонещи измамата. защо не започнем от днес?
и накрая на годината, когато дойде 31 декември, ще извадим онези специални наши желания и ще видиш как голяма част от тях са се сбъднали, а онези, които не са, ще бъдат просто незначителните, които не им е било писано да съществуват в точно нашия свят, защото не са си заслужавали. (това в случай, че не сме много заети с автографите.)
It's a wonderfull world
Не знам дали си се замисляла наскоро, колко хубав е светът! Странно е, че точно аз го казвам, но все пак...
Сред игнорирането и тъгата, сред хиладите проблеми и несъвършенства, сред умората и слабостта, най-сетне имам чувството, че слънцето изгрява и за мен, малко ми е горещичко вече, но не - не се оплаквам, щастлива съм! ''Ето така се случват нещата в живота, ако не стане по един начин, направи го по друг.'' - беше казал някой неизвестен писател, или беше писателка =) в случая няма голямо значение.
Дори и да забравя след време за това си моментно чувство, на еуфория, хиперактивизация и смяяях, сега смятам да му се насладя докрай.
Наслади му се заедно с мен! (hugs)
Сред игнорирането и тъгата, сред хиладите проблеми и несъвършенства, сред умората и слабостта, най-сетне имам чувството, че слънцето изгрява и за мен, малко ми е горещичко вече, но не - не се оплаквам, щастлива съм! ''Ето така се случват нещата в живота, ако не стане по един начин, направи го по друг.'' - беше казал някой неизвестен писател, или беше писателка =) в случая няма голямо значение.
Дори и да забравя след време за това си моментно чувство, на еуфория, хиперактивизация и смяяях, сега смятам да му се насладя докрай.
Наслади му се заедно с мен! (hugs)
сряда, 25 април 2012 г.
Jude, колко е хубаво когато мечтите се сбъдват, когато това, за което живееш най-сетне дойде при теб и си е твое – Признанието! Никога не сме искали нищо от света, никога той не ни е давал нищо, а сега…от него получи признание.
Jude, не знам дали ми вярваш, но съм толкова щастлива и горда! Ти ми даваш надежда и Муза – всичко, което като се замисля ми е нужно да се изправя на крака! И затова ти благодаря!
Петя Дубарова е живяла точно колкото трябва, за да види света колко е талантлива и да я запомни завинаги! А ние Jude, с нас ще стане същото, ще видиш! Затова днес няма място за съжаления, няма място за тъга, носталгия или ужасните спомени, само за красотата наоколо!
p.s. по повод “щрак” : Любо бе поправен и готов да сбъдва още мечти.
you are beautiful in every single way
ненавършените 50 години на Петя Дубарова не ти ли говорят нещо? попита ме днес и се чудеше дали си заслужава да се пробваш, да опиташ. разбира се, че да. нима ще чакаш да бъдеш погубена от някоя НЕсподелена любов, че да загинеш и да си отидеш от този свят и аз да върша мръсната работа? you wish, bitch. xD
по темата за Петя и книгите... искам да го направим. искам да опитаме. искам да сме смелите, с които гадният живот няма да се гаври, нито да сме от онези депресирани девойки, които са нещастно влюбени в неподходящите хора, които от своя страна карат живота да изглежда още по-противен, а светът - негостоприемен. ами, нека бъдем нещастно влюбени, но в думите. те, горките, при когото и да ходят, после все при нас се връщат. ето това е истинска любов. да си създадем собствено най-синьо вълшебство и то да ни крепи през следващите седмици.
между другото - зарежи носталгията по училище. аз такива планове имам за нас и това лято, че няма място за неприятни емоции и чудения какво щяло да бъде ако...
и както е писала Петя:
"И искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих пристан зелен."
по темата за Петя и книгите... искам да го направим. искам да опитаме. искам да сме смелите, с които гадният живот няма да се гаври, нито да сме от онези депресирани девойки, които са нещастно влюбени в неподходящите хора, които от своя страна карат живота да изглежда още по-противен, а светът - негостоприемен. ами, нека бъдем нещастно влюбени, но в думите. те, горките, при когото и да ходят, после все при нас се връщат. ето това е истинска любов. да си създадем собствено най-синьо вълшебство и то да ни крепи през следващите седмици.
между другото - зарежи носталгията по училище. аз такива планове имам за нас и това лято, че няма място за неприятни емоции и чудения какво щяло да бъде ако...
и както е писала Петя:
"И искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих пристан зелен."
...виждаш ли за какво живеем? за да вдъхновяваме. сега или след смъртта. ще видим.
p.s. аз съм най-щастливото копеле на земята в точно този момент на тази планета. завиждайте, простосмъртни люде. (не се сдържах... )
p.s. 2 щрак.
p.s. аз съм най-щастливото копеле на земята в точно този момент на тази планета. завиждайте, простосмъртни люде. (не се сдържах... )
p.s. 2 щрак.
понеделник, 23 април 2012 г.
loser like me!
"cause i know one day you'll be screaming my name... ! "
... и един ден просто мечтите се сбъдват. когато най-малко очакваш, когато най-много ги желаеш.
joe, на 25 април сме на награждаването за петя дубарова. с мен си, нали?
всъщност - не знам как се случи. но е най-готиното чувство от месеци наред. обичам те и ти благодаря, че винаги си вярвала в мен и думите ми!
и понеже съм жестоко развълнувана, ще пиша, когато се осъзная.
... и един ден просто мечтите се сбъдват. когато най-малко очакваш, когато най-много ги желаеш.
joe, на 25 април сме на награждаването за петя дубарова. с мен си, нали?
всъщност - не знам как се случи. но е най-готиното чувство от месеци наред. обичам те и ти благодаря, че винаги си вярвала в мен и думите ми!
и понеже съм жестоко развълнувана, ще пиша, когато се осъзная.
неделя, 22 април 2012 г.
Wish we were pirates
Ромът е коварна напитка!
Почти колкото живота!
В началото ти е толкова хубаво, сладко опиянение, смях, мечти... после идва следващия ден и започва болката и съжалението.
Питаш се защо изобщо си живял, защо си повярвал, че може да си щастлив, дали не е било само заблуда.
Светът ти се размазва, не можеш да гледаш, едва дишаш, мислиш си, че това е краят.
После се намира едно от онези "хапчета", които замазват положението и те изправят на крака.
И веднага си обещаваш, че никога вече няма да пиеш ром, че това няма да се повтори.
Само че в момента, в който го обещаеш, знаеш, че няма да го направиш!
Защото колкото и да те болеше, почувства нещичко, нали?
И това, макар и жалко подобие на чувство, означава, че за един миг си бил жив.
И можеш отново да си!
Почти колкото живота!
В началото ти е толкова хубаво, сладко опиянение, смях, мечти... после идва следващия ден и започва болката и съжалението.
Питаш се защо изобщо си живял, защо си повярвал, че може да си щастлив, дали не е било само заблуда.
Светът ти се размазва, не можеш да гледаш, едва дишаш, мислиш си, че това е краят.
После се намира едно от онези "хапчета", които замазват положението и те изправят на крака.
И веднага си обещаваш, че никога вече няма да пиеш ром, че това няма да се повтори.
Само че в момента, в който го обещаеш, знаеш, че няма да го направиш!
Защото колкото и да те болеше, почувства нещичко, нали?
И това, макар и жалко подобие на чувство, означава, че за един миг си бил жив.
И можеш отново да си!
петък, 20 април 2012 г.
uprising
о, ще ме заобичаш още повече, когато ти кажа какво открих. но нека те държа в напрежение и единственото, което ще спомена е, че открих най-лесният начин да види светът бъдещата ми "летална доза", върху която възобнових работата си и... абе, изобщо аз ти казах, че животът е толкова прекрасен и времената - колкото и да са трудни за Мечтатели, няма да ни уплашат.
p.s. КАЗАХ ЛИ ТИ, ЧЕ НА 136-ТА ГОДИШНИНА ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЕЩО ХУБАВО и ще е паметен ден!
p.s. КАЗАХ ЛИ ТИ, ЧЕ НА 136-ТА ГОДИШНИНА ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЕЩО ХУБАВО и ще е паметен ден!
четвъртък, 19 април 2012 г.
Ok, so we live
Винаги намираш точните думи, винаги си можела да вникваш дълбоко в душите на хората…
Съжелявам, че се държа така, съжелявам, че не мога и аз да го правя, или просто вече не искам. Аз помня всичко, помня и тяхното „приятелство” и не ми е жал за тях, вече не, защото вярвам, че го надживяхме.
Едва намирам думите си в момента и защото ме боли и защото просто някак не изпитвам нужда да говоря вече за това. Всичко си казахме с тях, не мислиш ли?
Единствено за теб си мисля, боя се, че един ден ще ти омръзна, както омръзнах на себе си, но да се предам, едва ли!
Ще стоя и ще съм раната на света, за да не ме забрави никога, да не си мисли, че е победил, защото не може да го стори, защото щастливият край съществува не само в приказките.
А балът – о, той ще се запомни! Ние ще сме там и ще оцелеем!
even in my worst - i am best with you
Помниш ли, когато за първи път си проговорихме? Бяхме толкова ужасени, че заради някаква си стара вражда, в която ни бяха замесили, няма да можем да се понасяме. Аз бях убедена, че ме презираш от дъното на душата си, а ти си мислеше същото за мен... Познай какво стана? Не само че не се мразехме, но и взаимно обикнахме ранените си сърца и заедно открихме причина да продължаваме напред. Открихме начин, открихме мотив, открихме мечти, за които да се борим.
Помниш ли осми клас? Помниш ли онази проклета Коледа? Помниш ли Силистра? Помниш ли всички сълзи? Помниш ли как болеше? Помниш ли как се надявахме на следващата година да е по-различно, а се оказа, че дори става все по-зле? Помниш ли.. скандалите, онези отвратителни същества, които намираха и най-мъничкото, за което да се хванат и да провалят изграденото от нас? Помниш ли им имената? Фалшивите и измамни обещания? Страхът...
Помниш ли как постоянно някой заставаше между нас, опитвайки да унищожи нещо, което не подлежи на разруха. Някой, който все беше там, за да ни показва колко сме жалки. Съученици, учители, врагове, приятели. Всички онези, които се превърнаха в болезнени и дълбоки рани; които ни предадоха и които се опитваха да ни накарат да се сломим.
Помниш ли какво преживяхме? Помниш ли ги? Пи? Алекс? Криси? Хриси? Еми? Стефи? Деси? Помниш ли как откриха утеха у нас, а после си тръгнаха? Как плащахме за техните грешки и как плачехме за техните грехове? Помниш ли колко време и колко безценни мигове пропиляхме, докато търсим начин да се измъкнем от лицемерните им лапички?
Помниш ли.
Защото всеки божи ден ги виждаш. Още сутринта в 7:35 ч., когато ме чакаш. Виждаш ги. Те се движат като роботи, мислят като роботи, не поздравяват, гледат от високо, обиждат, нараняват, превземат, рушат, мразят. ЗАЩОТО СА РОБОТИ. Защото не умеят да чувстват, както чувствам аз, както чувстваш ти. Защото са с изгнили сърца, защото не желаят да бъдат добри, защото техният "себап" е да провалят нечий човешки живот. Защото те са всичко, което НИЕ никога няма да бъдем. Защото те никога няма да те познават така, както аз те познавам, нито ще познават мен, както ме познаваш ти.
Знаеш ли още колко хора ще срещнеш през живота си? Толкова много и повечето ще са срещу теб. Малко ще са до теб. Ще се плашиш ли? Ще се депресирваш ли? Знаеш ли колко още мъка ще изпиташ? Колко много ще те боли сърцето? И как човекът, когото обичаш, ще те предава в най-неочаквания момент? Ще ги срещаш навсякъде, ще се прокрадват като въздух и ще те задушават като отрова.
Никой не ти каза, че животът ще е такъв?
Аз ти казвам. Казвам ти, че ще боли. И не мога да ти обещая, че всичко ще е наред. Единствено мога да се опитам да бъда до теб във всеки миг и когато поискаш да не бъдеш сама - да ме потърсиш.
Помниш ли, когато ми каза, че вече не успяваш да ми помагаш и че не знаеш какво да ми казваш? Аз също не знам. Но грешиш. Защото със самото си съществуване правиш моя свят по-добър и ако дори за миг забравиш колко ужасен е животът, ако за един-единствен миг повярваш, че правейки ме щастлива си заслужава да го изживееш... тогава го направи. Започни да го живееш. Продължавай да го живееш. Нека бъдем героите, които остават и се борят. Знаеш какво искаш - тогава преглъщаш скръбта и се бориш, докато не го получиш и не позволяваш на никого да те принизява до калта. Гледай към луната, гледай към звездите, гледай към мен... Гледай и не спирай да вярваш, че си много повече, отколкото сама предполагаш. И нима един бал ще промени това? О, не. Нека това бъде вечерта, която ще бъде запомнена като "вечерта, в която отпразнувахме, че за 5 години нито за миг не сме спирали да се борим, да обичаме, да бъдем приятели и да ОЦЕЛЯВАМЕ така, както можем".
Аз ще бъда там. Бъди и ти. И ще видиш как цялата болка, която изпитахме досега, ще си заслужава, защото сме били заедно.
Помниш ли осми клас? Помниш ли онази проклета Коледа? Помниш ли Силистра? Помниш ли всички сълзи? Помниш ли как болеше? Помниш ли как се надявахме на следващата година да е по-различно, а се оказа, че дори става все по-зле? Помниш ли.. скандалите, онези отвратителни същества, които намираха и най-мъничкото, за което да се хванат и да провалят изграденото от нас? Помниш ли им имената? Фалшивите и измамни обещания? Страхът...
Помниш ли как постоянно някой заставаше между нас, опитвайки да унищожи нещо, което не подлежи на разруха. Някой, който все беше там, за да ни показва колко сме жалки. Съученици, учители, врагове, приятели. Всички онези, които се превърнаха в болезнени и дълбоки рани; които ни предадоха и които се опитваха да ни накарат да се сломим.
Помниш ли какво преживяхме? Помниш ли ги? Пи? Алекс? Криси? Хриси? Еми? Стефи? Деси? Помниш ли как откриха утеха у нас, а после си тръгнаха? Как плащахме за техните грешки и как плачехме за техните грехове? Помниш ли колко време и колко безценни мигове пропиляхме, докато търсим начин да се измъкнем от лицемерните им лапички?
Помниш ли.
Защото всеки божи ден ги виждаш. Още сутринта в 7:35 ч., когато ме чакаш. Виждаш ги. Те се движат като роботи, мислят като роботи, не поздравяват, гледат от високо, обиждат, нараняват, превземат, рушат, мразят. ЗАЩОТО СА РОБОТИ. Защото не умеят да чувстват, както чувствам аз, както чувстваш ти. Защото са с изгнили сърца, защото не желаят да бъдат добри, защото техният "себап" е да провалят нечий човешки живот. Защото те са всичко, което НИЕ никога няма да бъдем. Защото те никога няма да те познават така, както аз те познавам, нито ще познават мен, както ме познаваш ти.
Знаеш ли още колко хора ще срещнеш през живота си? Толкова много и повечето ще са срещу теб. Малко ще са до теб. Ще се плашиш ли? Ще се депресирваш ли? Знаеш ли колко още мъка ще изпиташ? Колко много ще те боли сърцето? И как човекът, когото обичаш, ще те предава в най-неочаквания момент? Ще ги срещаш навсякъде, ще се прокрадват като въздух и ще те задушават като отрова.
Никой не ти каза, че животът ще е такъв?
Аз ти казвам. Казвам ти, че ще боли. И не мога да ти обещая, че всичко ще е наред. Единствено мога да се опитам да бъда до теб във всеки миг и когато поискаш да не бъдеш сама - да ме потърсиш.
Помниш ли, когато ми каза, че вече не успяваш да ми помагаш и че не знаеш какво да ми казваш? Аз също не знам. Но грешиш. Защото със самото си съществуване правиш моя свят по-добър и ако дори за миг забравиш колко ужасен е животът, ако за един-единствен миг повярваш, че правейки ме щастлива си заслужава да го изживееш... тогава го направи. Започни да го живееш. Продължавай да го живееш. Нека бъдем героите, които остават и се борят. Знаеш какво искаш - тогава преглъщаш скръбта и се бориш, докато не го получиш и не позволяваш на никого да те принизява до калта. Гледай към луната, гледай към звездите, гледай към мен... Гледай и не спирай да вярваш, че си много повече, отколкото сама предполагаш. И нима един бал ще промени това? О, не. Нека това бъде вечерта, която ще бъде запомнена като "вечерта, в която отпразнувахме, че за 5 години нито за миг не сме спирали да се борим, да обичаме, да бъдем приятели и да ОЦЕЛЯВАМЕ така, както можем".
Аз ще бъда там. Бъди и ти. И ще видиш как цялата болка, която изпитахме досега, ще си заслужава, защото сме били заедно.
вторник, 17 април 2012 г.
WE are the WORLD
"i'm a nightmare, a disaster. that's what they always say."
права си, Joe.
никога през живота си не съм писала за другите. сега, когато най-после успях да открия най-точните, подходящи и искрени думи, почувствах онази невероятна и разкошна тръпка в сърцето си, че съм свършила работата си. и това е, което никога не могат да ни отнемат - думите. след тях небето е по-синьо, а не след хората; след тях любовта е по-силна, а душата ми по-чиста. след тях. само след тях мога да усетя пълното удовлетворение от себе си, от живота си, от света и най-вече да открия смисъл на съществуването си. само след откриване на думите. моите, твоите, нашите мили думи, които колкото и да се крият, все успяват да се върнат, прегръщайки ни силно и показвайки ни, че всичко досега си е заслужавало.
разбира се, че няма да им позволим да ни контролират. разбира се, че никога няма да ни отнемат мечтите. може би за тях сме кошмар и трагедия, но не ще сломим глава и не ще се подадем на ужасните им лапи, които протягат към нас, искайки да ни излапат наведнъж. нищо, което казват, не може да ни промени.
а "мореви"? е, те са само едно напомняне, което ще ни спира да изневеряваме на себе си и на думите. те ни правят живи. те придават смисъл. те са загадката. те са ВСИЧКО. защото времето ще отмие онези хора, ще отмие спомените и болката, и тогава думите отново ще се появят, за да напомнят, че и след тези битки съществува щастие.
права си, Joe.
никога през живота си не съм писала за другите. сега, когато най-после успях да открия най-точните, подходящи и искрени думи, почувствах онази невероятна и разкошна тръпка в сърцето си, че съм свършила работата си. и това е, което никога не могат да ни отнемат - думите. след тях небето е по-синьо, а не след хората; след тях любовта е по-силна, а душата ми по-чиста. след тях. само след тях мога да усетя пълното удовлетворение от себе си, от живота си, от света и най-вече да открия смисъл на съществуването си. само след откриване на думите. моите, твоите, нашите мили думи, които колкото и да се крият, все успяват да се върнат, прегръщайки ни силно и показвайки ни, че всичко досега си е заслужавало.
разбира се, че няма да им позволим да ни контролират. разбира се, че никога няма да ни отнемат мечтите. може би за тях сме кошмар и трагедия, но не ще сломим глава и не ще се подадем на ужасните им лапи, които протягат към нас, искайки да ни излапат наведнъж. нищо, което казват, не може да ни промени.
а "мореви"? е, те са само едно напомняне, което ще ни спира да изневеряваме на себе си и на думите. те ни правят живи. те придават смисъл. те са загадката. те са ВСИЧКО. защото времето ще отмие онези хора, ще отмие спомените и болката, и тогава думите отново ще се появят, за да напомнят, че и след тези битки съществува щастие.
All the good things
Разбирам те, естествено! Аз ли не знам какво е да се вкопчиш в миналото, аз ли, която ровя в него от години и търся грешките си!
Жалко е, че е вече твърде късно, а нямам сили да се откъсна. Жалко е, че сънувам и обичам този, който отдавна загубих и никога вече няма да имам. Жалко е също, че не знам коя съм, нито за какво съм тук, нито какво да направя, за да се почувствам жива или полезна, или обичана, или да ми пука…
Жалко е, но е и човешко!
Истината е, че просто сме уморени, Strangy! Уморени сме от времето, от тези 5 години…А не трябва да е така! Всичките ни спомени и емоции и чувства, стиховете ни – те пак са си наши, но ние сме много далеч от тях. Мечтите и надеждите ни бяха потъпкани жестоко, точно в мига на раждането им, сълзите ни бяха пресушени от страха, още преди да са изтекли всичките, вдъхновението ни бе отнето на мястото, където го достигнахме и имахме хиляди пъти.
Сега просто чувствам, че съм се изчерпала, за всичко. А как ми липсва тази мистерия, тази красива илюзия, за която днес си говорехме – да, знам беше просто илюзия, но тогава дори само тя ми бе достатъчна, а сега ми е непозната. Може би вече сме неспособни да градим стени, да се пазим от околните, да сме различни. Може би и ние сме се превърнали като „Мореви” в едни чудовища и няма връщане назад.
Но, не – радвай се, че тази среща значи нещо за теб, радвай се, че още не си безразлична, защото е много по-добре да не си намираш място от мисли, да ти се случват хиляди неща, отколкото да не ти се случи нищо и да нямаш нищо!
Жалко е, че е вече твърде късно, а нямам сили да се откъсна. Жалко е, че сънувам и обичам този, който отдавна загубих и никога вече няма да имам. Жалко е също, че не знам коя съм, нито за какво съм тук, нито какво да направя, за да се почувствам жива или полезна, или обичана, или да ми пука…
Жалко е, но е и човешко!
Истината е, че просто сме уморени, Strangy! Уморени сме от времето, от тези 5 години…А не трябва да е така! Всичките ни спомени и емоции и чувства, стиховете ни – те пак са си наши, но ние сме много далеч от тях. Мечтите и надеждите ни бяха потъпкани жестоко, точно в мига на раждането им, сълзите ни бяха пресушени от страха, още преди да са изтекли всичките, вдъхновението ни бе отнето на мястото, където го достигнахме и имахме хиляди пъти.
Сега просто чувствам, че съм се изчерпала, за всичко. А как ми липсва тази мистерия, тази красива илюзия, за която днес си говорехме – да, знам беше просто илюзия, но тогава дори само тя ми бе достатъчна, а сега ми е непозната. Може би вече сме неспособни да градим стени, да се пазим от околните, да сме различни. Може би и ние сме се превърнали като „Мореви” в едни чудовища и няма връщане назад.
Но, не – радвай се, че тази среща значи нещо за теб, радвай се, че още не си безразлична, защото е много по-добре да не си намираш място от мисли, да ти се случват хиляди неща, отколкото да не ти се случи нищо и да нямаш нищо!
понеделник, 16 април 2012 г.
we are young
понякога не съжаляваш ли за всички хора, с които някога си имала възможност да бъдеш, но не си могла? като приятел, като познат, като нещо повече.. като просто човек, за когото ще знаеш, че си се борила (макар и по различен и странен начин) и си го спечелила; за когото ще можеш да си кажеш, че си го имала в живота си?
естествено, че си. ние винаги си намираме за какво да съжаляваме - било то човек, стара любов, стар приятел или някоя книга (помниш ли онази с конете?). чудно ми е само защо е нужно да се случва.
днес, например, отново се сблъсках с поредния болезнено-красив спомен (под сблъсък нямам предвид буквално, по-скоро разминаваме). замислих се за нашия любим познато-непознат-странник (още познат като потенциален сериен убиец (парвеню, сещаш се)). замислих се за цялата една година, в която бяхме обсебени от идеята (добре де, аз бях обсебена), че можем да помогнем. една година със сънища, за които само като се сетя и чувствам потискаща тревога и умора. за историята, която не довърших, нито ти прочете. за нещата, които не казахме или направихме.
дали подобни неща се забравят?
през тези 5 години все се намираше по някое човече, което да ни обърне света и да го превърне в пълна каша от емоции и чувства. сега книгите, които сме чели, песните, които сме слушали, спомените, местата, на които сме били, дори стиховете, които сме писали... все ще принадлежат на тях и никога на нас.
или просто ми липсва по странен начин онази цялата мистерия, която исках да си обясня; а сега след една нищо незначеща среща, аз искам да му придам по-особен смисъл.
но нали знаеш, че имам вредния навик да обичам завинаги. (особено такива хора и особено него)
естествено, че си. ние винаги си намираме за какво да съжаляваме - било то човек, стара любов, стар приятел или някоя книга (помниш ли онази с конете?). чудно ми е само защо е нужно да се случва.
днес, например, отново се сблъсках с поредния болезнено-красив спомен (под сблъсък нямам предвид буквално, по-скоро разминаваме). замислих се за нашия любим познато-непознат-странник (още познат като потенциален сериен убиец (парвеню, сещаш се)). замислих се за цялата една година, в която бяхме обсебени от идеята (добре де, аз бях обсебена), че можем да помогнем. една година със сънища, за които само като се сетя и чувствам потискаща тревога и умора. за историята, която не довърших, нито ти прочете. за нещата, които не казахме или направихме.
дали подобни неща се забравят?
през тези 5 години все се намираше по някое човече, което да ни обърне света и да го превърне в пълна каша от емоции и чувства. сега книгите, които сме чели, песните, които сме слушали, спомените, местата, на които сме били, дори стиховете, които сме писали... все ще принадлежат на тях и никога на нас.
или просто ми липсва по странен начин онази цялата мистерия, която исках да си обясня; а сега след една нищо незначеща среща, аз искам да му придам по-особен смисъл.
но нали знаеш, че имам вредния навик да обичам завинаги. (особено такива хора и особено него)
петък, 13 април 2012 г.
''Things'' can't be fixed, but ''you" can
„Онова, което най-много заслужава да се постигне в живота е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов.” Това наскоро ми каза Ремарк.
Не е ли така и с думите Strangy?
Нима някога някой ни е слушал, нима ни е чул или забелязал! Не става въпрос за тях, за техните ограничени мечти и сърца, а за теб, за мен!
Ти никога не си писала за тях, нали, сега защо да го правиш! Не искай и не очаквай да те разберат, и не страдай, че дори не ще и разберат, че ти си писала есето! Направи го за себе си! За онова несравнимо чувство, което те обзема когато напишеш нещо на листа. Направи го за мен, за онова неописуемо чувство, което аз ще изпитам когато го прочета, за надеждата, която ще дадеш на мен и на онези, които имат и една малка частица от нашето добро.
Онова, което най-много си заслужава да се постигне в живота е да съумееш сам да избереш призванието си. Тогава тогава той не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов.
Не е ли така и с думите Strangy?
Нима някога някой ни е слушал, нима ни е чул или забелязал! Не става въпрос за тях, за техните ограничени мечти и сърца, а за теб, за мен!
Ти никога не си писала за тях, нали, сега защо да го правиш! Не искай и не очаквай да те разберат, и не страдай, че дори не ще и разберат, че ти си писала есето! Направи го за себе си! За онова несравнимо чувство, което те обзема когато напишеш нещо на листа. Направи го за мен, за онова неописуемо чувство, което аз ще изпитам когато го прочета, за надеждата, която ще дадеш на мен и на онези, които имат и една малка частица от нашето добро.
Онова, което най-много си заслужава да се постигне в живота е да съумееш сам да избереш призванието си. Тогава тогава той не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов.
heal the world
Не мога да си напиша есето, Joe. Струва ми се, че не е правилно да си използвам думите за подобно нещо. За Земята бих разказала на теб, бих разказала на себе си, бих разказала на хора, чиито сърца побират повече, мечтаят за повече и в душите си носят белег от стремежа да излекуват света.
На тях не мога.
p.s. Някога съмнявала ли си се, че ще се справим? It'll hurt like hell, но ще се справим.
На тях не мога.
p.s. Някога съмнявала ли си се, че ще се справим? It'll hurt like hell, но ще се справим.
вторник, 10 април 2012 г.
Още месец и няколко дни. Ще ги оцелеем ли Strangy…?
Можем ли да се направи, за пореден път, че нищо не е станало и да отидем за първи час, да се смеем и да не забелязване онези погледи, да не чуваме онези кофти коментарчета ?
И аз помня Първия учебен ден, помня червеното си костюмче, помня и как плачех, помня обещанията празни и това, че никой не ми каза какво ме очаква, колкото и да питах. Пазя си и снимка с мрачно изражение…
И аз не обичам математиката, не мога да боравя с цифрите, и като се замисля нямах нищичко…дори и думи нямах, нито апетит, нито цел…
Затова ли тогава бях щастлива?
Днес сякаш съм същото малко момиченце, но то след толкова малко дни ще стане свободно, няма вече да влезе в училище, и пак изглежда, че няма да е щастливо, защото отново няма нищо, защото имаше живот, а го загуби.
И сега остана само ти.
Ще съм с теб, ще оцелеем както винаги сме го правили!
Нали?
Можем ли да се направи, за пореден път, че нищо не е станало и да отидем за първи час, да се смеем и да не забелязване онези погледи, да не чуваме онези кофти коментарчета ?
И аз помня Първия учебен ден, помня червеното си костюмче, помня и как плачех, помня обещанията празни и това, че никой не ми каза какво ме очаква, колкото и да питах. Пазя си и снимка с мрачно изражение…
И аз не обичам математиката, не мога да боравя с цифрите, и като се замисля нямах нищичко…дори и думи нямах, нито апетит, нито цел…
Затова ли тогава бях щастлива?
Днес сякаш съм същото малко момиченце, но то след толкова малко дни ще стане свободно, няма вече да влезе в училище, и пак изглежда, че няма да е щастливо, защото отново няма нищо, защото имаше живот, а го загуби.
И сега остана само ти.
Ще съм с теб, ще оцелеем както винаги сме го правили!
Нали?
all i wanna say is that they don't really care about us
Вече почти 11 години, 8 месеца и плюс/минус няколко дни (по мои изчисления) се "гърчим" в така наречената ни българска образователна система. Понякога е толкова противна, че още в ранните часове на деня нито желая да отворя очи, нито да загърбя прекрасните си сънища, за да се отдам на реалност, чиито граници не одобрявам. Сега се взирам в белия екран, наслаждавайки се на вълшебните песни на Майкъл Джексън и се чудя - той е виждал какво се случва и съвсем умишлено е пеел срещу несправедливостите в света ни... защо и ние не успяваме да ги съзрем и променим? Нима е толкова трудно?
Тези 11 години са като някакъв миг, така бързо отминал, че обърна ли се все още виждам светло синята си рокличка в първи клас и сълзите, които се стичат, ръката, която държи тази на мама; виждам училищната сграда и не съм предполагала, че всичко сега ще е така безсмислено.
11 години. А уж математиката нямала значение.Да, но всички знаем, че по простите закони на алгебрата - 365 дни (средно) по 11 години = 4015 дни, а това е напълно приблизителна стойност, защото към нея би следвало да добавя и още към 8-9 месеца. Още ли мразите математиката? Разбира се, тя казва истината понякога. 4015 пропиляни дни.
Гърчим се с Joe в този механизиран свят, в нашата загиваща родина, в опустелия ни град и омразното училище... Нито знаем с каква цел, нито докъде ще стигнем. Знам, че сме отишли днес с нежелание, а утре ще отидем с дори още по-голямо нежелание. Знаем, че ни се искаше да подобрим тази система, ала всеки наш удар срещу нея се превръщаше в десетки нейни срещу нас. Без да ти се подава ръка, без да ти се дарява надежда. Едно безкрайно гърчене от стая в стая - като една "безкръвна" болница, в която отиваш уж за да получиш лек, но откриваш, че с престъпването на прага нещо жестоко започва да те прояжда отвътре, карайки те да изгубиш ума си. Това чудовище, което за напред ще наричам просто Системата, не само че ти отнема кислорода, но и ти наранява душичката, стиска я и я разкъсва, а после я хвърля на земята, за да я стъпче още веднъж за по-сигурно.
Дръжте се, ние идваме.
Още месец и няколко дни. Ще ги оцелеем.
Тези 11 години са като някакъв миг, така бързо отминал, че обърна ли се все още виждам светло синята си рокличка в първи клас и сълзите, които се стичат, ръката, която държи тази на мама; виждам училищната сграда и не съм предполагала, че всичко сега ще е така безсмислено.
11 години. А уж математиката нямала значение.Да, но всички знаем, че по простите закони на алгебрата - 365 дни (средно) по 11 години = 4015 дни, а това е напълно приблизителна стойност, защото към нея би следвало да добавя и още към 8-9 месеца. Още ли мразите математиката? Разбира се, тя казва истината понякога. 4015 пропиляни дни.
Гърчим се с Joe в този механизиран свят, в нашата загиваща родина, в опустелия ни град и омразното училище... Нито знаем с каква цел, нито докъде ще стигнем. Знам, че сме отишли днес с нежелание, а утре ще отидем с дори още по-голямо нежелание. Знаем, че ни се искаше да подобрим тази система, ала всеки наш удар срещу нея се превръщаше в десетки нейни срещу нас. Без да ти се подава ръка, без да ти се дарява надежда. Едно безкрайно гърчене от стая в стая - като една "безкръвна" болница, в която отиваш уж за да получиш лек, но откриваш, че с престъпването на прага нещо жестоко започва да те прояжда отвътре, карайки те да изгубиш ума си. Това чудовище, което за напред ще наричам просто Системата, не само че ти отнема кислорода, но и ти наранява душичката, стиска я и я разкъсва, а после я хвърля на земята, за да я стъпче още веднъж за по-сигурно.
Дръжте се, ние идваме.
Още месец и няколко дни. Ще ги оцелеем.
Hello! Is it me you're looking for?
Когато себе си загубя, когато светът не може да намери себе си дори, то мен ли да очаквам да спаси?
Нима една душа спасена значи много, когато хиляди умират през деня, а другите не могат да са във покой, защото очите им не се затварят през нощта?
За тях изгаснала е светлината
на Луната
и в тъмнината те намират само теб, светулке всемогъща и ранима
и толкова красива!
Нима една душа спасена значи много, когато хиляди умират през деня, а другите не могат да са във покой, защото очите им не се затварят през нощта?
За тях изгаснала е светлината
на Луната
и в тъмнината те намират само теб, светулке всемогъща и ранима
и толкова красива!
Абонамент за:
Публикации (Atom)
