"ами каквото ние не бихме направили за цяла кутия!"
разбирам те, дуде.
винаги ми се е искало света да е поне малко по-различен, за да се впишем,
но това така и не стана и никога май няма да се случи.
просто от време на време ми е мъчно за това и се чудя дали е правилния начин да живея, защото очевидно само аз се тормозя от него.
после се сещам за нас, за това вътре и въпреки че още ме боли когато се сетя, едва ли ще се предам.
не и след всичко.
казвам си много често, че искам да се променя и т.н. , но истината е, че не искам да го правя.
не искам да забравя.
всичките грешки и мечти, малко по малко избледняват, преминават в нови такива...
не знам да се тревожа ли или това си е нормално.
отново пораствам,
или просто мисля прекалено много.
но това сме ние - мислещите хора, иначе какво: ще сме част от "тях" и вместо да се стремим към звездите, ще си правим селфита в калта.
ако това стане, имаш писмено разрешение да ме самоубиеш :)
П.С. песента е яка, наистина
Няма коментари:
Публикуване на коментар