липсва ми писането.
липсват ми снимките ни.
липсват ми идеите ни.
липсват ми петъците ни.
липсва ми гледането на страшни филми и наливането с алкохол.
липсва ми да си говоря с теб.
знам, че сме вече големи, трябва да мислим за други неща, само че ми писна да се занимавам с идиоти, да се чувствам виновна за всичко, което правя, да се обяснявам пред някого или пред себе си, да не мога да спя, заради някакви простотии.
трябваше да си избера мечта, да я следвам.
нито една от мечтите ми не може да се изпълни, не и в този живот.
добре, може би тези от първа необходимост, но само толкова.
наздраве!
за още една невероятна година
която даже не разбрах кога дойде и кога ме подмина.
вторник, 29 август 2017 г.
петък, 12 август 2016 г.
"какво не биха направили хората за един бонбон?"
"ами каквото ние не бихме направили за цяла кутия!"
разбирам те, дуде.
винаги ми се е искало света да е поне малко по-различен, за да се впишем,
но това така и не стана и никога май няма да се случи.
просто от време на време ми е мъчно за това и се чудя дали е правилния начин да живея, защото очевидно само аз се тормозя от него.
после се сещам за нас, за това вътре и въпреки че още ме боли когато се сетя, едва ли ще се предам.
не и след всичко.
казвам си много често, че искам да се променя и т.н. , но истината е, че не искам да го правя.
не искам да забравя.
всичките грешки и мечти, малко по малко избледняват, преминават в нови такива...
не знам да се тревожа ли или това си е нормално.
отново пораствам,
или просто мисля прекалено много.
но това сме ние - мислещите хора, иначе какво: ще сме част от "тях" и вместо да се стремим към звездите, ще си правим селфита в калта.
ако това стане, имаш писмено разрешение да ме самоубиеш :)
П.С. песента е яка, наистина
разбирам те, дуде.
винаги ми се е искало света да е поне малко по-различен, за да се впишем,
но това така и не стана и никога май няма да се случи.
просто от време на време ми е мъчно за това и се чудя дали е правилния начин да живея, защото очевидно само аз се тормозя от него.
после се сещам за нас, за това вътре и въпреки че още ме боли когато се сетя, едва ли ще се предам.
не и след всичко.
казвам си много често, че искам да се променя и т.н. , но истината е, че не искам да го правя.
не искам да забравя.
всичките грешки и мечти, малко по малко избледняват, преминават в нови такива...
не знам да се тревожа ли или това си е нормално.
отново пораствам,
или просто мисля прекалено много.
но това сме ние - мислещите хора, иначе какво: ще сме част от "тях" и вместо да се стремим към звездите, ще си правим селфита в калта.
ако това стане, имаш писмено разрешение да ме самоубиеш :)
П.С. песента е яка, наистина
сряда, 10 август 2016 г.
ще остана сама, не мислете, че страдам
https://www.youtube.com/watch?v=vymfS37vq08
чуй песента... наскоро попаднах на нея и оттогава ми е на рипийт. мисля, че ще ти хареса :)
онзи ден се качих на покрива на СУ, dude, беше едновременно много красиво и страшно разочароващо... бях с една преподавателка (за която съм ти разказвала) и колеги. небето беше сиво, в далечината валеше дъжд, виждаха се софийските покриви, беше високо, но не достатъчно, че да "полетиш" завинаги. обиколих го, огледах от всеки ъгъл, направих една-две снимки, помахах на самолетите. не знам дали съм ти казвала, но винаги съм искала да живея в блок, в който да мога да се качвам на покрива и да си седя там.
всъщност през цялото време си мислех, че технологиите доста жестоко развалят човек. колегите ми си направиха около 6836395902 гадни селфита, включително преподавателката, всеки носеше фотоапарат и никой не се замисли, ако скочиш, дали ще умреш? по-важно беше да се качи снимка във фейсбук, разбира се...
всичко, което искам да кажа, е, че никога няма да съм част от такава група. нито ти. но по-важното, което трябва да осъзнаем, е, че ние не искаме, защото не сме такива. не знам дали сме по-добри, но сме по-разлини - в това, мисля, няма нищо лошо. устроени сме по друг начин. може би има нещо грешно в съзнанието ни, но аз го обичам такова, каквото е. радвам се, че съм такава. и се радвам, че и ти си такава. след всичкото това време (dude, 8 години!!!) - пак сме си ние.
чуй песента... наскоро попаднах на нея и оттогава ми е на рипийт. мисля, че ще ти хареса :)
онзи ден се качих на покрива на СУ, dude, беше едновременно много красиво и страшно разочароващо... бях с една преподавателка (за която съм ти разказвала) и колеги. небето беше сиво, в далечината валеше дъжд, виждаха се софийските покриви, беше високо, но не достатъчно, че да "полетиш" завинаги. обиколих го, огледах от всеки ъгъл, направих една-две снимки, помахах на самолетите. не знам дали съм ти казвала, но винаги съм искала да живея в блок, в който да мога да се качвам на покрива и да си седя там.
всъщност през цялото време си мислех, че технологиите доста жестоко развалят човек. колегите ми си направиха около 6836395902 гадни селфита, включително преподавателката, всеки носеше фотоапарат и никой не се замисли, ако скочиш, дали ще умреш? по-важно беше да се качи снимка във фейсбук, разбира се...
всичко, което искам да кажа, е, че никога няма да съм част от такава група. нито ти. но по-важното, което трябва да осъзнаем, е, че ние не искаме, защото не сме такива. не знам дали сме по-добри, но сме по-разлини - в това, мисля, няма нищо лошо. устроени сме по друг начин. може би има нещо грешно в съзнанието ни, но аз го обичам такова, каквото е. радвам се, че съм такава. и се радвам, че и ти си такава. след всичкото това време (dude, 8 години!!!) - пак сме си ние.
неделя, 7 август 2016 г.
не е оптимистично
дуде, днес прекарах цял ден в четене на архива, сиреч един ден в миналото.
не ми хареса.
добре че сме писали тези неща тогава, че сега да мога добре да си припомня точно какво и кой е провалил живота ми.
след толкова години случките се забравят, а пък белезите все още са си там, където са те ранили.
мислих си как винаги съм искала да бъда с ''яките хора'' и никога не съм, понеже бях и все още съм егати забитото в калта същество.
нищо чудно че Първородния не искаше да има нищо общо с мен.
нито той, нито който и да е, в когото вярвах, мислех че е различен и съм му посветила от моите така наречени любовни стихотворения.
никой не обича драмата.
освен че ги мързи да работят и се оплакват, хората ги мързи и да опознават някого и когато видят, че човек е по-различен и трябва да положат усилие, за да бъдат с/до него, се отказват преди да са пробвали.
или пък е защото съм аз. не знам.
така де, трябва да се квалифицирам като детектив. защото успях.
издирих го, жив е и щастлив, поне от преди година. (Първородния)
кара ме да съм със смесени чувства, но да речем, че съм ОК с това. просто продължавам да се връщам към него, дори без да знам защо го обичах, дали съм го обичала изобщо...
може би са виновни пеперудите. може би пубертета. а може би съм си такава и винаги ще бъда такава.
но пък кой ще ме обича тогава.
всички съумяват да намерят половинките си. само мен никой не иска.
аз не искам винаги това, дори съм по-добре сама, но имам нужда от опора понякога, кой не иска любов, заради хормоните най-малко.
освен това издирих и този, за когото ти разказвах (с растите). и той е супер як и зает....
и това е.
реших да споделя, понеже пак се вкарах в собствената си мазохистична драма иии ако не ме намериш, когато ме търсиш, да знаеш защо може да е.
драсни ми нещо разведряващо.
не ми хареса.
добре че сме писали тези неща тогава, че сега да мога добре да си припомня точно какво и кой е провалил живота ми.
след толкова години случките се забравят, а пък белезите все още са си там, където са те ранили.
мислих си как винаги съм искала да бъда с ''яките хора'' и никога не съм, понеже бях и все още съм егати забитото в калта същество.
нищо чудно че Първородния не искаше да има нищо общо с мен.
нито той, нито който и да е, в когото вярвах, мислех че е различен и съм му посветила от моите така наречени любовни стихотворения.
никой не обича драмата.
освен че ги мързи да работят и се оплакват, хората ги мързи и да опознават някого и когато видят, че човек е по-различен и трябва да положат усилие, за да бъдат с/до него, се отказват преди да са пробвали.
или пък е защото съм аз. не знам.
така де, трябва да се квалифицирам като детектив. защото успях.
издирих го, жив е и щастлив, поне от преди година. (Първородния)
кара ме да съм със смесени чувства, но да речем, че съм ОК с това. просто продължавам да се връщам към него, дори без да знам защо го обичах, дали съм го обичала изобщо...
може би са виновни пеперудите. може би пубертета. а може би съм си такава и винаги ще бъда такава.
но пък кой ще ме обича тогава.
всички съумяват да намерят половинките си. само мен никой не иска.
аз не искам винаги това, дори съм по-добре сама, но имам нужда от опора понякога, кой не иска любов, заради хормоните най-малко.
освен това издирих и този, за когото ти разказвах (с растите). и той е супер як и зает....
и това е.
реших да споделя, понеже пак се вкарах в собствената си мазохистична драма иии ако не ме намериш, когато ме търсиш, да знаеш защо може да е.
драсни ми нещо разведряващо.
четвъртък, 3 март 2016 г.
Mad world
само като се сетя от къде дойде това име, как се разви в последствие и какво преживяхме от тогава до сега....
леле.
Дюд!
само исках да ти напомня колко много те обичам,
само исках да ти кажа, че колкото и време да минава, колкото и време да нямаме, за да се виждаме и да си говорим, колкото и дълго да не те прегърна, ти си с мен.
така е било, така и ще си бъде.
винаги и завинаги.
P.S. не съм пила :)
само като се сетя от къде дойде това име, как се разви в последствие и какво преживяхме от тогава до сега....
леле.
Дюд!
само исках да ти напомня колко много те обичам,
само исках да ти кажа, че колкото и време да минава, колкото и време да нямаме, за да се виждаме и да си говорим, колкото и дълго да не те прегърна, ти си с мен.
така е било, така и ще си бъде.
винаги и завинаги.
P.S. не съм пила :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
