"Изхвърлям всички минали сезони.Ръждиви листопади. И мъгли.Свирепи бури. Ледникови периоди.Хриптящи суши. Придошли реки.Кутии с нестопили се снежинки.Буркани с консервирани слънца.Албуми със черешови градини.И пликове с оранжеви листа.Изхвърлям цели ери. Не! Еони!Парчета време, от които ме боли.Изхвърлям всички минали сезони...Оставям най-любимия. Сезонът Ти."

няма нищо по-хубаво от това да чуеш, че си вдъхновил някого. и ужасно се радвам, че съм те накарала да бъдеш смела - това винаги ми е било цел, задача и съм се чудила дали съм успявала. защото освен за всичко останало, приятелите са и за това - да те вдъхновяват да направиш нещо, когато не си способен дори да мислиш за него. само че, когато аз събера цялата си енергия, както искаш ти, когато се стегна, както искаш ти, когато си кажа: искам го, значи и го мога, не се случва нищо друго, освен, че дишането ми се заменя с порой от думи, желаещи да бъдат написани; една струя, молеща ме да бъде записана, да бъде запомнена, да бъде обичана. а аз не мога да отказвам на думите, затова им дарявам себе си. аз други енергии нямам. иска ми се да имам. иска ми се, но нито умея да изразявам емоции, нито умея да ги оставям да живеят чрез мен. и дори, когато цялото ми сърце, цялото ми тяло, ума, съзнанието, цялото ми същество копнее, изгаря и крещи, че си струва.. знаеш ли какво правя аз?

нищо.
ето точно толкова смела съм и силна. толкова, колкото е убедеността ми, че не съм човек, който заслужава да му се случват подобни неща, нито да има подобни мечти, нито да изпитва подобни чувства или да притежава подобни хора.

ех, Светулке, мисля си защо се получава така, защо те е страх и губиш вярата си и не можеш да си такава, каквато аз например те виждам, в очите на другите?
ти си толкова смела и силна, че винаги съм ти се възхищавала, на волята ти, на живота в теб, колкото и да си сломена не го показваш, колкото и да ти е зле, преодоляваш го, не се страхуваш да се бориш, нито да мълчиш за несправедливостите...
знам, че когато стане нещо, ти ще си първата която ще ме успокои и ще ми помогне. иска ми се и аз да можех да ти помогна сега. трябва да изкараш всичката си енергия и сила навън, трябва да покажеш на този, който харесваш коя си, защото съм сигурна, че и той ще те хареса когато те опознае.
истината е, че си се свила с себе си, познато ми е, защото и аз бях същата, знам какво е, още е така, но вярваш или не наистина всеки път щом ми се наложи, преодолявам страха си от хората, защото ти беше тази, която ми каза да поемам риска и да ги преодолея.
знам, че не можеш да следваш своите съвети, тогава следвай моя : ''Повярвай, че можеш и ще можеш!''
звучи тъпо, сигурно, но е почти толкова вярно колкото и да преодолееш себе си. дори Вапцаров никога не спира да вярва...
сега това може да не значи нищо, но се опитай да вярваш, опитай се да повярваш, че можеш да се разкриеш пред някого, макар и малко, отвори се, пък после каквото стане...
не живей за някой друг, а за себе си, за да не страдаш ТИ. когато пишеш не го правиш заради някого, а защото ти дишаш така, ти живееш така...и в това няма нищо лошо, дори е твоят чар и красота.
бори се за себе си!
пиши и не се предавай, защото ако го направиш какъв е бил смисълът на борбата ти досега?

в празните дни себе си откривам

"How can you say I go about things the wrong way?

 I am Human and I need to be loved.  

Just like everybody else does.. " - The Smiths

цялото ми съществуване изгаря от желанието да бъде смело, добро и да се бори срещу несправедливостта, злото, страха. малкото причини, заради които сърцето ми все още тупти, крещят и гласовете им се опитват да изплуват от мен, за да ме убедят, че нещо там някъде си струва.

просто недей да мислиш, че си търся оправдания. просто съм човек и понякога ми е ужасно трудно да влизам в конфликт с мен самата, когато нямам другиго на света освен себе си. просто има моменти, дни, седмици, месеци, в които се чувствам мъничка и жалка; в които не знам какво искам (или поне така изглежда); в които мечтая за много, ала все не ми стига смелостта да постигна повече; в които ми идва да крещя, докато не ме чуят всички.. или да се затворя.

искаш да открия алтернативното си Аз? онова, което е отвъд срама, отвъд затвора, отвъд страха, отвъд цялата омраза към света и хората, отвъд мен самата, отвъд теб, отвъд нас... онова, което ще сбъдне всичко, което желая и ще превърне бляновете ми в реалност, свързвайки душата ми с онези, чиито души сънувам?

опитвам се.

само че не съм от "хората на действието", нали се сещаш? не съм от хората, които говорят. аз съм от мъничките, които мислят прекалено, пишат, за да дишат и мечтаят, но никога не са били орисани с късмета да бъдат щастливи за повече от някой откраднат миг от съдбата.

"казваш, че ще се случи сега. но колко скоро е 'сега'? защото цялата ми вяра си отива..." 

друг ден

така е, Светулке, какво знаем ние за любовта, за вдъхновението... попаднали сме в един океан от нещастие и все плуваме, плуваме, незнайно накъде.
чудя се нещата, които ни харесват, впечатляват, дават ни сили и живот, наистина ли сме част от тях или и това е една жестока заблуда.
четейки великите неща на поетите и писатели преди нас, много пъти се питам, ние като тях ли сме или само си въобразяваме? защото наистина още не познаваме истинския живот и страданието ни е малко пред тяхното... и творбите ни са ... незначителни. тоест значими са, но за теб и мен, за още примерно двама, а останалите?
може би и света вече не е същият, по-зле е, но какво се очаква от нас, наистина вече не знам.
колко са страдали тези хора, за да достигнат целите си и да осъществят мечтите си...иска ми се да съм като тях смела и недостижима за злото, но как да го сторя щом една физическа болка ме сломява по-бързо от всичко, как да се науча да не греша пред себе си и другите...
значи има много за какво да живея...
значи все пак си струва, за да достигна до тази истина, да изстрадам и в страданието да намеря себе си.
дали ще мога, не знам, но трябва да опитам!