all about a girl who came to stay

в момента не вярвам в хора; днес не вярвам в хора; днес адът ми са хората. радвам се, че вярваш във връзките.. и аз вярвах.. до поредния глупав удар на съдбата. някой идва в живота ти и айде готов си да му дадеш всичко, вярвайки, че имате връзка. е, да, ама не. само че колкото и да полагаш усилия, колкото и да вярваш - накрая се оказваш сам. и се нуждаеш не от хора, а от нещо, което да те спаси от хората.

добре. искам да вярвам с теб. хайде, докажи ми, че съществуват тези връзки. докажи ми, че всичко, което правя, не е просто безсмислие. можеш ли?

днес не вярвам в хора, а в изкуството.
в писането.
в музиката.
в рисуването.
в оригами.

...защото когато обичаш хората.. те просто те нараняват. когато обичаш изкуството - то е там всеки път, когато те наранят.

Touch

невероятно е как просто в един миг можеш да осъзнаеш отговорите на всичките си въпроси...
знаеш онези моменти в които ти се иска да кажеш всичко и в същото време да не можеш да го направиш, когато се питаш защо ти се случват или не ти се случват разни неща, когато се мъчиш да разбереш защо вместо да се сбъдват, мечтите ти се сриват и погазват...
винаги съм вярвала в щастливия край, че нещата ще се наредят, че ще успеем да се съхраним такива каквито сме сега..., за да може живота ни да е добър и красив и пълен с любов и....знаеш...
и знаците, напоследък получавам ужасно много знаци, които трябва да значат нещо, ако не за мен, то за Вселената, ако не за Вселената, то за мен...
връзки... докосвания...
вече се убеждавам, че наистина всички и всичко във Вселената е свързано...досега беше трудно да се разбере дали е истина, може да не е в нашия град, а някъде далеч, по цялата земя...
затова това ни заминаване значи много, то не е само промяна, то е нещо като прераждане, шанс...
смятам, че сме специални, не само защото можем да пишем (е, ти можеш, аз се опитвам), не защото виждаме нещо по-различно, когато погледнем света в очите, а защото точно това е шансът ни да оцелеем...
нещата се случват винаги с причина, дори и най-безсмислените, дори и най-болезнените...
имах нужда да получа знак, да повярвам в нещо и ето го сега след толкова време: връзките...
вярата, че на земята има и други като теб, че някъде по света има една твоя сродна душа от противоположния пол, която също копнее за теб, както и ти за нея, вярата, че ще се намерите сред тълпата...и после...всичко ще е ОК.
докосване... прегръдка...дори без думи, просто да знаеш, че е той....
каквото и да сме правили в името на любовта и справедливостта, то не може да се заличи, ще живеем с всички грешки и провали...и може би сега сме в нашето наказание, но всичко е станало с причина...
ние се докоснахме с причина....
не ти казвам да чакаш нещото да се случи, а просто да вярваш, че ще се случи.
вярвай с мен...

only the strong will continue

“Понякога се мъча да си представя деня, когато чувствата ще са мъртви. Тогава виждам себе си, седяща на брега с шепи, пълни с миди и моите спомени, политнали като птици към синьото небе. Друг път съвсем не мога да си го представя. Защото тези чувства са плод на един освободен свят, а свободата няма граници. Свободата не може да умре. Свят, където любовта е чиста като сълза и проста като молитва, където предубежденията са победени. И тогава съм щастлива, защото зная, че бъдещето ще ни срещне отново, за да изпълни празнотите на всекидневното опустошение.” 

Не знам как човек се справя с празнините. Аз го правя като чета. Но постоянно се откривам в думите и почва да ме боли. 

“Запитах се - трябва ли чувствата да имат граници? Защо любовта на по-възрастен мъж към по-млада жена се счита за нормална, а обратното - не? Имат ли чувствата граници? Или има само предразсъдъци, наложени от егоизма на по-силните. Предразсъдъци, оковаващи свободата във вериги. 
(Ти си по-възрастна, но това като че няма значение.)” 

И въпреки това ми се иска да продължа, за да разбера за техния happy end, който аз не успявам да си извоювам. 

“Искаше да побегне далеч, но един вътрешен глас го приковаваше. Щеше да се връща към нея като монах към своя манастир, да я следва из пътя си.” 

Защото какво значение има, когато не можем да се (раз)познаем? 

“Не бих се намесила. Не бих насилила нещата. Бих оставила всичко в ръцете на разума. И разбира се - на съдбата.” 

..което предполагам беше моята грешка.

words don't come easy

разбира се, че боли. животът, освен, че е заблуда, той е и болка. но аз тая една мазохистична вяра в хората. способна съм да вярвам до мига, в който не дойде (дойдат) и не ми изкрещи: не те искам. дотогава ще вярвам. дотогава ще се надявам. дотогава ще преглъщам. дотогава ще пиша за него и ще си повтарям, че си заслужава думите ми. дотогава ще се припознавам, ще сънувам, ще мечтая.

и аз вече не искам тишина. искам слово, искам глас, искам допир. искам. 

"I want you, I want you, I want you.  I think you know by now - I'll get to you somehow" - дотогава ще пишем своите happy ends и ще ВЯРВАМЕ, че те ще бъдат РЕАЛНОСТ!

Lost in silence

защото това сме ние, ако не бяхме такива нямаше да се чувстваме и различни, нямаше да ни принадлежат света на мечтите и този на "хепиендовете" или поне вярата в тях.
защото, ако не се питахме защо на всяка минута, нямаше да разбираме как света ни прави жалки и ненужни.
все повече си мисля, че вече е късно да променим когото и да е, но това не значи, че не се надявам един ден това да стане и ще се боря за него.
понякога ми се иска да беше по-лесно, но сега поне чувстваме нещо, нали, болка е знам, понесли сме я много пъти, стига да дойде.
по-рано обичах тишината, успокояваше ме, но сега повече от всичко са ми нужни думите, моите, твоите, неговите...
а ги нямам, нищо нямам...
но какво от това, когато още дишам и съм тук...