понякога не съжаляваш ли за всички хора, с които някога си имала възможност да бъдеш, но не си могла? като приятел, като познат, като нещо повече.. като просто човек, за когото ще знаеш, че си се борила (макар и по различен и странен начин) и си го спечелила; за когото ще можеш да си кажеш, че си го имала в живота си?
естествено, че си. ние винаги си намираме за какво да съжаляваме - било то човек, стара любов, стар приятел или някоя книга (помниш ли онази с конете?). чудно ми е само защо е нужно да се случва.
днес, например, отново се сблъсках с поредния болезнено-красив спомен (под сблъсък нямам предвид буквално, по-скоро разминаваме). замислих се за нашия любим познато-непознат-странник (още познат като потенциален сериен убиец (парвеню, сещаш се)). замислих се за цялата една година, в която бяхме обсебени от идеята (добре де, аз бях обсебена), че можем да помогнем. една година със сънища, за които само като се сетя и чувствам потискаща тревога и умора. за историята, която не довърших, нито ти прочете. за нещата, които не казахме или направихме.
дали подобни неща се забравят?
през тези 5 години все се намираше по някое човече, което да ни обърне света и да го превърне в пълна каша от емоции и чувства. сега книгите, които сме чели, песните, които сме слушали, спомените, местата, на които сме били, дори стиховете, които сме писали... все ще принадлежат на тях и никога на нас.
или просто ми липсва по странен начин онази цялата мистерия, която исках да си обясня; а сега след една нищо незначеща среща, аз искам да му придам по-особен смисъл.
но нали знаеш, че имам вредния навик да обичам завинаги. (особено такива хора и особено него)
Няма коментари:
Публикуване на коментар