Можем ли да се направи, за пореден път, че нищо не е станало и да отидем за първи час, да се смеем и да не забелязване онези погледи, да не чуваме онези кофти коментарчета ?
И аз помня Първия учебен ден, помня червеното си костюмче, помня и как плачех, помня обещанията празни и това, че никой не ми каза какво ме очаква, колкото и да питах. Пазя си и снимка с мрачно изражение…
И аз не обичам математиката, не мога да боравя с цифрите, и като се замисля нямах нищичко…дори и думи нямах, нито апетит, нито цел…
Затова ли тогава бях щастлива?
Днес сякаш съм същото малко момиченце, но то след толкова малко дни ще стане свободно, няма вече да влезе в училище, и пак изглежда, че няма да е щастливо, защото отново няма нищо, защото имаше живот, а го загуби.
И сега остана само ти.
Ще съм с теб, ще оцелеем както винаги сме го правили!
Нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар