Нали ти казах, че точно вечерта преди матурата ми по философия четох книгата на Цонка Христова... не знам доколко си се задълбочила в последните й няколко есета, но аз го направих и никак не съжалявам, защото ми помогна на следващия ден за собственото ми есе. Тя пишеше за българина, за балканеца, за българската история и нещото, което адски много ми направи впечатление, беше за разочарованието й как хората все обичат онези, загинали за родината ни, а и тези, готови да го направят - сещаш се - Васил Левски, Ботев и прочие; ала другите, останали в мъглата, които не са се борили ФИЗИЧЕСКИ, а духовно; онези, които са ЖИВЕЛИ за България и са допринесли сега в момента аз и ти да сме такива хора... за тях не плачем. Защо? За мен това е жестоко и жалко. Казваш, че не искаш да товариш хората? Мен ме разтоварваш, защото виждам, че на някого му пука, защото разбирам, че някой е готов да казва истината, което не ме прави сама. Мен не ме натоварваш, мен ме разтоварваш. Не ти ли е достатъчно?
Помниш ли деня, в който раздавахме поканите за бала и аз бях абсолютно, да речем - сломена от липсата на чувствителност у останалите, защото искрено в себе си вярвах, че някой ще се трогне, ще прояви лека човещинка и ще оцени думите ни. И честно да ти кажа - идеше ми да се разплача като малко дете. Почти бях готова да го направя. Тогава ми каза да се сетя за "идола ми" - как всички я мачкат, презират и така нататък, но тя пак продължава. Нали се сещаш, че нито на нея й е лесно да пише за истината, нито на Христо Смирненски му е било? Виж, Joe, тя не е участвала във война, както и Паисий не се е бил, Смирненски е желаел революцията, протестирал е, борил се е чрез словото и гледай: днес именно заради неговата поезия ти също мечтаеш за същите неща! Както аз мечтая и се вдъхновявам от други хора. Може би никога няма да пролеем в буквален смисъл кръвта си, ала смяташ, че като пишеш за птичките и пчеличките ще се чувстваш добре? Опитай и ще видиш...
Може би сме мечтатели. Но не сме единствените.
Знаеш ли, че днес се навършват 100 години от смъртта на Пенчо Славейков? Точно на 28 май преди 100 години в Италия, един от най-прекрасните българи, живели някога, е починал. Нашият мил Славейков, когото обожаваме... И това беше първото, на което попаднах във фейсбук (да, да, колкото и да ги мразим тия социални мрежи, понякога те отварят очите на човечеството.. дори и на малка част от него) днес сутринта, преди да потегля за София. Споделих въпросната бележчица с леко натъжено сърце, но и с усмивка, сещайки се колко разкошно пише той. Сега - 10-12 часа по-късно, когато се връщам, виждам, че единственият човек, който е "харесал" това, е... предполагам се сещаш и сама, че е точно тя. И в същото време ти ми казваш, че трябва да лъжеш с думите си? Готова ли си да обезсмислиш наистина целия ми живот? Както и тези на Славейков, Смирненски, Паисий...
Няма коментари:
Публикуване на коментар