we think too much and feel too little

имаше в "на изток от рая" един цитат, че обикновено когато мъжете казват, че не могат да говорят за нещо, то е  защото не могат да мислят за друго. а аз съм в хиперактивната си форма. имам нужда да говоря. иначе ще се взривя. може би ти изглежда смешно, може би ти изглежда жалко, може би не ти се слуша, може би не е редно да го правя. но нямам друго освен това. спомените. онова, което не съм направила, а трябваше; грешките; онзи момент, в който съм сгрешила или не съм забелязала нещо, което е трябвало да бъде забелязано. съжалявам, че не съм достатъчно смела, за да се оправям сама и да поправям всичко. но разбираш ли, че никой никога не ме е учил как да се отказвам от хора, които искам? разбираш ли, че ако можех - ЩЯХ да го направя. но извън усмивките, смеха и всичко, което се вижда и чува, аз съм просто човек, който се чувства като най-големия идиот и не знае къде да се скрие, за да умре. боже, как искам да върна времето назад, но не мога, не мога, не мога. не мога. нуждая се единствено от един мъничък знак, нещо, което да ми подскаже. за да знам. иначе чакането го умея. и, разбира се, права си, че когато не оставаш никакви знаци, не можеш да очакваш да те открият. нямам представа защо аз го очаквам. всъщност знам. защото "аз вярвам в теорията за единствения куршум. можеш да се влюбваш и любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. и ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява."