не е оптимистично

дуде, днес прекарах цял ден в четене на архива, сиреч един ден в миналото.
не ми хареса.
добре че сме писали тези неща тогава, че сега да мога добре да си припомня точно какво и кой е провалил живота ми.
след толкова години случките се забравят, а пък белезите все още са си там, където са те ранили.
мислих си как винаги съм искала да бъда с ''яките хора'' и никога не съм, понеже бях и все още съм егати забитото в калта същество.
нищо чудно че Първородния не искаше да има нищо общо с мен.
нито той, нито който и да е, в когото вярвах, мислех че е различен и съм му посветила от моите така наречени любовни стихотворения.
никой не обича драмата.
освен че ги мързи да работят и се оплакват, хората ги мързи и да опознават някого и когато видят, че човек е по-различен и трябва да положат усилие, за да бъдат с/до него, се отказват преди да са пробвали.
или пък е защото съм аз. не знам.

така де, трябва да се квалифицирам като детектив. защото успях.
издирих го, жив е и щастлив, поне от преди година. (Първородния)
кара ме да съм със смесени чувства, но да речем, че съм ОК с това. просто продължавам да се връщам към него, дори без да знам  защо го обичах, дали съм го обичала изобщо...
може би са виновни пеперудите. може би пубертета. а може би съм си такава и винаги ще бъда такава.
но пък кой ще ме обича тогава.
всички съумяват да намерят половинките си. само мен никой не иска.
аз не искам винаги това, дори съм по-добре сама, но имам нужда от опора понякога, кой не иска любов, заради хормоните най-малко.

освен това издирих и този, за когото ти разказвах (с растите). и той е супер як и зает....
и това е.
реших да споделя, понеже пак се вкарах в собствената си мазохистична драма иии ако не ме намериш, когато ме търсиш, да знаеш защо може да е.
драсни ми нещо разведряващо.